вторник, 30 октомври 2007 г.

ЗА ГОЛЯМАТА ТАЙНА НА ОНОВА МАЛКО МОМЧЕ, КОЕТО НЯКОГА БЯХ (или как започна всичко, което години по-късно ме вдъхнови да изпиша цяла "тухличка" :)




Може би бях някъде в трети или в четвърти клас, когато редовно започнах да заспивам с една прекрасна, обаче тайна като ерес мисъл – когато порасна, да напиша книга, която да направи много от лошите и нещастни хора по света по-щастливи и по-добри. Разбира се, страхувах се да споделям мечтата си с когото и да било, защото бях сигурен, че е прекалено красива... че въобще не може да се изпълни някога... и че едва ли аз ще стана толкова достоен, толкова способен, та това да ми се отдаде.

Помня как бях убеден, че не е възможно точно на мен да се случи.

Години по-късно вече – като закоравял безбожник, отрекъл се от чистата си детска мечта и полудял окончателно по червената чума на комунизма, аз престанах да вярвам в подобни млечно-розови залъгалчици. Пишех плющящи като революционни знамена пролетарски стихове, докато все повече и повече надигах стаканите с елексира на порока. Само пред избрания кръг на най-близките си приятели четях нещо (не) по-различно: порнографските си поеми. С тях си отдъхвах сладко-сладко от амбициозното си казионно словослагачество.

Ала в един миг сякаш комунизмът се сгромоляса, повличайки в руините си яловото ми вдъхновение. То отстъпи място на объркването, на усещането за безпътица и страх от бъдещето в моето сърце. Моят любим идол, когото така пламенно защитавах от посегателството на Америка и на Запада, заради когото пишех гневни писма на Рейгън и бях готов да му спретна втори атентат (стига да можех), задето го наричаше "Колос с глинени крака", сега се беше превърнал само в едни панелни останки.

И ме беше оставил сам.

Сам като скитник и бездомник.

Бях изгонен от един брутално изфабрикуван рай.

И тогава се появи… тя.

Същата Вавилонска блудница, само че облечена не с войнишка куртка, нахлупила будьоновка и обута с ботуши, а сияеща в царствени, ослепителни доспехи.

Като болшинството от хората от бившия соц-концлагер аз тръгнах да диря спасението в "опиума на религията". Макар че преди бях фанатично убеден в правотата на тези думи на Маркс и ненавиждах всяка форма на религиозно поклонение (нали разбирате – и сега също, имайки предвид помпозната карнавална церемониалност, лишена от истинско духовно съдържание, или пък – преливаща от свръхфалшиво такова). Така, почти логически закономерно и много-много бързо, стигнах до окулта. Интересувах се от него, четях, а после се забърквах във всевъзможни каши. Свързах се с един "истински" медиум, чиито предсказания и съвети започнаха да оказват силно влияние в моя живот и в живота на моето семейство. Тогава не мислех, че е разрушително, а напротив, тъкмо обратното – винаги имаше добър ефект.

Е, поне в началото беше така.

Медиумът прозря, че съм ИЗБРАН да пиша книги, които ще ме прославят (МЕН – тук вече не ставаше дума за хората). Проблемът беше, че в един момент той ме изгуби от прорицателските си картини. Тогава видя само много жарка светлина, която едва не го превърна в статуя на Омир. И целият разтреперан, успя само да посочи времето, когато с мен ще се случи това странно, непонятно за него, но за мен "СЪДБОНОСНО" събитие (такава беше точната дума, с която той отговори на моя тревожен въпрос дали "това нещо" ще бъде хубаво или лошо).

А междувременно, вече водех разгулен студентски живот в София. Сменях баровете, марките алкохол, момичетата, приятелите си... Даже си мисля, че почти съм сменил червената си книжка за принадлежност към БКП-то с жълта такава, каквато имат нашите братя, подлудени от тоя свят. Защото вършех глупост след глупост и лудост след лудост. Дори след един четирипромилов алкохолен делириум, който описвам в романа по бледи спомени, разсъдъкът ми не се върна на мястото си, а още повече се размъти. Исках всичко да заграбя от живота – да не пропусна нищичко, а в замяна на това, нямах никакви възражения да го напусна млад. Просто не виждах смисъла да се живее, след като вече не вярвах в нищо и в никого. Ставах все по-егоистичен и безскрупулен и за мен това бе изцяло в реда на нещата. Разбира се, за моите приятели съм бил "пълен ларж", понеже редовно им осигурявах терен за забавления (това бе един доста просторен апартамент в центъра на Варна, който баща ми ми бе преотстъпил, имайки ми юнашко доверие). Досещате ли се сега защо всички обичаха не само Реймънд, но и мен? Единствено съседите и полицаите ме мразеха, защото им бях не просто трънче в петата, а по-скоро цял настръхнал таралеж в гащите.

И тогава се случи нещо ужасно – моят обичан толкова много от мен дядо... почина.

Преживях го наистина ужасно. За пръв път поглеждах право в разкривеното лице на смъртта и в главата ми наизскачаха въпроси, от чиито отговори аз чувствах, че се страхувам. Реакцията ми беше почти паническа. Върнах се след погребението в София и се затворих в квартирата, отказвайки да ходя на лекции и упражнения, а също и да се срещам с приятели. За пръв път в мен се надигна усещането, че трябва да преосмисля живота си и да го променя. Все още не знаех как и ми липсваше опора. Обаче, явно, нуждата да изповядам тайните и явните си грехове е била толкова чудовищно голяма, че буквално започна да се излива с мастилото, изписващо ден... подир ден... подир ден празните редове.

Така аз – без да съм го целял нарочно, съм заченал своята първа книга.

Своята първа истинска изповед, но и своя първи окултен роман-перверзия, за съжаление.

В процеса на писането на книгата, някак неусетно, аз изпаднах в още по-дълбока и тежка криза. И друг път бях преминавал през кризи, ала този път беше нещо различно. Чувствах, че не ми се живее изобщо. Не исках да виждам даже и най-близките хора около себе си. Авантюрите, които ме носеха на гребена на вълната и ми даваха еуфоричното усещане, че съм жив, че съм цар, че съм бог... о, не можех да разбера изобщо как съм могъл да участвам в подобни адреналинови безумия. И най-вече, това дълбоко в мен, болезнено преживяване – да вия диво заради някакви си стари грехове, които сега ме жилеха като оси отвътре. Не знаех никакво друго облекчение, освен писането; чрез него усещах, че сякаш повръщам вътрешностите си. Отровени и абсолютно разядени от онова всеядно същество в мен, което се беше задавило в тунеядството си. Осъзнавах, че макар да романизирам историята си (като измислях все нови и нови неща), аз не пиша за измислен герой, а ЗА себе си и ЗАРАДИ самия себе си. Ала помня, че много-много не исках да си го признавам. Понеже това лакомо гризане на съвестта, заради което аз си го изкарвах на главния герой, чукаше постоянно на моята врата и настояваше постоянно за моето покаяние.

Знаех, че героят ми върви към него и най-накрая реших да се предам.

Защото аз, приятелю... аз бях главният герой... и трябваше аз да преживея бъдещето му.

Разказах ви вече: намирах се в едно такова особено състояние на духа, че ако само някой ме докоснеше отвътре... и щях да се пръсна – и да се разпадна на части. Буквално това се случи с мен, когато взех онова решение да се разделя завинаги с любимите си грехове. Цялото ми вътрешно същество и без друго очакваше тогава чудото да се случи. И то не закъсня. Шокиращо преживяване, което е невъзможно да се опише с думи! (Открих по-късно, че Библията го нарича "новорождение", а също така си и спомних, че медиумът го беше видял като ослепителна светлина и беше нарекъл цялото това бъдещо събитие "съдбоносно".) То ми даде google процента увереност, че това е Пътя, по който трябва да продължа. Дори престанах да мисля за ония нервно изписани тетрадки, които вече бяха изпълнили предназначението си. Вярно, имаше ценни неща в тях, имаше много сърце и много болка, но имаше и мръсотия, от която можеше да се заразиш.

Реших да ги зарежа на лавицата и да забравя за тях.

Много скоро, обаче, се наложи да избърша праха от кориците им. Постепенно бях осъзнал, че ми бе даден божествен дар, който не заслужавах. И който бях осквернил със скотското си животоблудстване, потопило перото ми в катран. Не бях ли аз първият, чийто живот тая книга бе променила към по-добро? И не ми ли помогна тя да осъзная призванието си? Дали не би могла да го стори тогава и с много други хора?

Започна да оживява дълбоко в мен моята стара детска мечта. Не бе онова славолюбие, към което ме прикоткваше медиумът, а желанието да последвам може би най-чистия, най-прекрасния и съкровен порив на сърцето си.

На моето новородено сърце.

И аз трябваше да започна всичко отначало.

Май станах подробен повече от необходимото и затова няма да описвам всичко в хронологичен ред. В телеграфски стил само ще съобщя това, че написах книгата, предадох я после на един приятел (за да си каже мнението) и отново реших да не си спомням известно време за нея. Казах си, че то, времето, ще й потрябва, за да може и тя още по-добре да узрее.

А тя взе, че направо изчезна!!!

Не беше за вярване, обаче ми се случи!!!

Бъхтене ме чакаше отново, понеже нямах никакво намерение за втори път да изневерявам на мечтата си.

А и кой твърди, че да мечтаеш на дело – а не наум, в дремливо състояние, било лесно?

Някой друг може би, но не и аз.

Най-накрая написах книгата, издадох я... и чак тогава разбрах, че прибързано съм го направил. Как разбрах ли, ще ме попитате? Не зная, просто го разбрах. Подарих целия си тираж на една книжарница, както и на няколко библиотеки в страната. После изплясках с ръце и се почувствах тъй щастлив, че съм го направил.

Бях убеден дълбоко в себе си, че времето на нейното окончателно идейно и духовно оформяне (а не толкова на художественото, макар да не го подценявах) тепърва предстои, очаквайки израстването на моята крехка нова-новеничка личност. Ако не до златоносна зрялост, то поне до самостоятелното ми прохождане.

И ето го – макар и доста години по-късно, това време дойде.

И аз бях изпратен на това, по моему, мистериозно пътешествие, за да го пропътувам заради теб, скъпи мой приятелю.


"СЪРЦЕТО ТИ Е СВОБОДНО. ИМАЙ КУРАЖА ДА ГО СЛЕДВАШ!" – аз избрах да живея с тези думи от филма “Смело сърце”.


Етикети:

7 коментара:

Anonymous Анонимен каза...

Попадам случайно тук, регистрирайки собствен профил, и от 'Сибирският бръснар' се озовах на ИЗПОВЕДАЛНЯТА НА ЕЙНДЖЪЛ... заинтригована най-напред от встъплението, после от липсата на коментари и, съответно, най-вече от публикуванoто съдържание... впечатлена съм!... но сега не мога да кажа нищо повече...

5 март 2008 г., 15:01  
Blogger АНГЕЛ АНГЕЛОВ каза...

Аз също се впечатлих от този първи коментар:))) и благодаря за него!

15 март 2008 г., 4:04  
Anonymous io каза...

Поразително!
Сякаш това е моята изповед.
Различни неща подпалват огъня във мен, но навярно са различни форми на едно и също нещо.
Ако трябва да избера една дума би било Любовта.
Не онази любов, за която за изписани безброй страници, а онази живителна светлина, без която се превръщаме в мъртви души.

26 април 2009 г., 16:22  
Blogger bogoizbrania каза...

Това стария блог ли е?

23 януари 2010 г., 13:40  
Blogger АНГЕЛ АНГЕЛОВ каза...

Да, първият опит.

29 януари 2010 г., 23:51  
Anonymous Анонимен каза...

Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

23 юни 2010 г., 16:05  
Blogger АНГЕЛ АНГЕЛОВ каза...

Този коментар бе премахнат от автора.

28 юни 2010 г., 12:30  

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница