За голямата тайна на онова малко момче, което някога бях

* * *
Здравейте, познати и непознати мои приятели, които сте попаднали по някакъв начин тук при мен!

Известно време се чудих как да осъществя първоначалния си контакт с вас, понеже човек може да представи себе си с цяло тесте от най-разнообразни визитки. Но интуицията ми подсказва, че най-естественото в такъв момент е да ви разкажа за ОНОВА нещо, което страхотно ме вълнува - за своята голяма детска мечта, която много... твърде много години по-късно аз дръзвам да изпълня.

Но никога не е късно, както знаете, и нека Бог да ми е на помощ за това!

Може би бях някъде в трети или в четвърти клас, когато редовно започнах да заспивам с една прекрасна, обаче тайна като ерес мисъл - когато порасна, да напиша книга, която да направи много от лошите и нещастни хора по света по-щастливи и по-добри. Разбира се, страхувах се да споделям мечтата си с когото и да било, защото бях сигурен, че е прекалено красива, че въобще не може да се изпълни някога, и че едва ли аз ще стана толкова достоен, толкова способен, та това да ми се отдаде.

И наистина смятам, че съм бил прав, що се отнася до лични заслуги и до дарование някакво... такова едно... по-особено.

Помня как бях убеден, че не е възможно точно на мен да се случи!

По-късно вече - като закоравял безбожник, отрекъл се от чистата си детска мечта и полудял окончателно по червената чума на комунизма, аз престанах да вярвам в подобни млечно-розови залъгалчици. Пишех плющящи като революционни знамена пролетарски стихове, докато все повече и повече надигах каната с медовината на порока. Само пред избрания кръг на най-близките си приятели четях нещо (не!) по-различно: порнографските си поеми. С тях си отдъхвах сладко-сладко от амбициозното си казионно словослагачество.

Но в един миг сякаш комунизмът се сгромоляса, повличайки в руините си моето вдъхновение. То отстъпи място на объркването, на усещането за безпътица и страх от бъдещето в моето сърце. Моят любим идол, когото така пламенно защитавах от посегателството на Америка и на Запада, заради когото пишех гневни писма на Рейгън и бях готов да му спретна втори атентат (стига да можех), задето го наричаше "Колос с глинени крака", сега се беше превърнал само в едни тленни останки. И ме беше оставил сам. Сам като скитник и бездомник.

Бях изгонен от един напълно измислен рай.

И тогава се появи... "тя".

Същата Вавилонска блудница, само че облечена не с войнишка куртка, нахлупила фуражка и обута с ботуши, а сияеща в царствени ослепителни доспехи.

Като болшинството от хората от бившия соцлагер, аз тръгнах да диря спасението в "опиума на религията". Макар че преди бях фанатично убеден в правотата на тези думи на Маркс и ненавиждах всяка форма на религиозно поклонение (между другото - и сега също, имайки предвид помпозната карнавална церемониалност, лишена от истинско духовно съдържание; или пък - преливаща от свръхфалшиво такова). Така, почти логически закономерно и много-много бързо, стигнах до окулта. Интересувах се от него, четях, а после се забърквах във всякакви каши. Свързах се с един "истински" медиум, чиито предсказания и съвети започнаха да оказват силно влияние в моя живот и в живота на моето семейство. Тогава не мислех, че е разрушително, а напротив, тъкмо обратното - винаги имаше добър ефект. Е, поне в началото беше така.

Медиумът прозря, че съм ИЗБРАН да пиша книги, които ще ме прославят (МЕН - тук вече не ставаше дума за хората). Проблемът беше, че в един момент той ме изгуби от прорицателските си картини. Тогава видя само много жарка светлина, която едва не го превърна в статуя на Омир. И целият разтреперан, успя само да посочи времето, когато с мен ще се случи това странно, непонятно за него, но за мен "СЪДБОНОСНО" събитие (такава беше точната дума, с която той отговори на моя тревожен въпрос дали "това нещо" ще бъде хубаво или лошо).

А междувременно, вече водех разгулен студентски живот в София. Сменях баровете, марките алкохол, момичетата, приятелите си... Даже си мисля, че почти съм сменил червената си книжка за принадлежност към БКП-то с жълта такава, каквато имат нашите братя, подлудени от тоя свят. Защото вършех глупост след глупост и лудост след лудост. Дори след един четирипромилов алкохолен делириум, от който като по чудо оцелях, разсъдъкът ми не се върна на мястото си, а още повече се размъти. Изках всичко да заграбя от живота - да не пропусна нищичко, а в замяна на това, нямах никакви възражения да го напусна млад. Просто не виждах смисъла да се живее, след като вече не вярвах в нищо и в никого. Ставах все по-егоистичен и безскрупулен и за мен това бе изцяло в реда на нещата. Разбира се, за моите приятели съм бил "пълен ларж", понеже редовно им осигурявах терен за забавления (това бе един доста просторен апартамент в центъра на Варна, който баща ми ми бе преотстъпил, имайки ми пълно доверие). Досещате ли се сега защо всички обичаха не само Реймънд, но и мен? Единствено съседите и полицаите ме мразеха, защото им бях не просто трънче в петата, а по-скоро цял настръхнал таралеж в гащите.

И тогава се случи нещо ужасно - моят обичан толкова много от мен дядо... почина.

Преживях го наистина ужасно. За пръв път поглеждах право в разкривеното лице на Смъртта и в главата ми наизскачаха въпроси, от чиито отговори аз чувствах, че се страхувам. Реакцията ми беше почти паническа. Върнах се след погребението в София и се затворих в квартирата, отказвайки да ходя на лекции и упражнения, а също и да се срещам с приятели. За пръв път в мен се надигна усещането, че трябва да преосмисля живота си и да го променя. Все още не знаех как и ми липсваше опора. Обаче, явно, нуждата да изповядам тайните и явните си грехове е била толкова чудовищно голяма, че буквално започна да се излива с мастилото, изписващо ден... подир ден... подир ден празните редове.

Така аз - без да съм го целял нарочно, съм заченал своята първа книга.

Своята първа истинска изповед, но и своя първи окултен роман-перверзия, за съжаление.

В процеса на писането на книгата, някак неусетно, аз изпаднах в още по-дълбока и тежка криза. И друг път бях преминавал през кризи, но този път беше нещо различно. Чувствах, че не ми се живее изобщо. Не исках да виждам даже и най-близките хора около себе си. Авантюрите, които ме носеха на гребена на вълната и ми даваха еуфоричното усещане, че съм жив, че съм цар, че съм бог... о, не можех да разбера изобщо как съм могъл да участвам в подобни адреналинови безумия. И най-вече, това дълбоко в мен, болезнено преживяване - да вия диво заради някакви си стари грехове, които сега ме хапеха като язва отвътре. Не знаех никакво друго облекчение, освен писането; чрез него усещах, че сякаш повръщам вътрешностите си. Отровени и абсолютно разядени от онова всеядно същество в мен, което се беше задавило в тунеядството си. Осъзнавах, че макар да романизирам историята си (като измислях все нови и нови неща), аз не пиша за измислен герой, а ЗА себе си и ЗАРАДИ самия себе си. Но помня, че много-много не исках да си го признавам. Понеже това лакомо гризене на съвестта, заради което аз си го изкарвах на главния герой, чукаше постоянно на моята врата и настояваше постоянно за моето покаяние.

Знаех, че героят ми върви към него и най-накрая реших да се предам.

Защото аз, приятелю... аз бях главният герой... и трябваше аз да преживея бъдещето му.

Разказах ви вече: намирах се в едно такова особено състояние на духа, че ако само някой ме докоснеше отвътре... и щях да се пръсна - и да се разпадна на части. Буквално това се случи с мен, когато взех онова решение да се разделя завинаги с любимите си грехове. Цялото ми вътрешно същество и без друго очакваше тогава чудото да се случи. И то не закъсня. Щокиращо преживяване, което е невъзможно да се опише с думи! (Открих по-късно, че Библията го нарича "новорождение", а също така си и спомних, че медиумът го беше видял като ослепителна светлина и беше нарекъл цялото това бъдещо събитие "съдбоносно".) То ми даде google процента увереност, че това е пътя, по който трябва да продължа. Дори престанах да мисля за онези нервно изписани тетрадки, които вече бяха изпълнили предназначението си. Вярно, имаше ценни неща в тях, имаше много сърце и много болка, но имаше и мръсотия, от която можеше да се обринеш.

Реших да ги зарежа на лавицата и да забравя за тях.

Много скоро, обаче, се наложи да избърша праха от кориците им. Постепенно бях осъзнал, че ми бе даден божествен дар, който не заслужавах. И който бях осквернил със скотското си животоблудстване, потопило перото ми в катран. Не бях ли аз първият, чийто живот тая книга бе променила към по-добро? И не ми ли помогна тя да осъзная призванието си? Дали не би могла да го стори, тогава, и с много други хора?

Започна да оживява дълбоко в мен моята стара детска мечта. Не бе онова славолюбие, към което ме прикоткваше медиумът, а желанието да последвам, може би, най-чистия, най-прекрасния и съкровен порив на сърцето си.

На моето новородено сърце.

И аз трябваше да започна всичко отначало.

Май станах подробен повече от необходимото и затова няма да описвам всичко в хронологичен ред. В телеграфски стил само ще съобщя това, че написах книгата, предадох я после на един приятел (за да си каже мнението) и отново реших да не си спомням известно време за нея. Казах си, че времето ще й потрябва, за да може и тя още по-добре да узрее.

А тя взе, че направо изчезна!!!

Не беше за вярване, но ми се случи!!!

Бъхтене ме чакаше отново, понеже нямах никакво намерение за втори път да изневерявам на мечтата си.

А и кой твърди, че да мечтаеш на дело - а не наум, в дремливо състояние, било лесно?!

Някой друг, може би, но не и аз.

Най-накрая написах книгата, издадох я... и чак тогава разбрах, че прибързано съм го направил. Как разбрах ли, ще ме попитате? Не зная, просто го разбрах. Подарих целия си тираж на една книжарница, както и на няколко библиотеки в страната. После изплясках с ръце и се почуствах тъй свободен, че съм го направил!

Бях убеден дълбоко в себе си, че времето на нейното окончателно завършване тепърва предстои.

И ето го - това време дойде.

Макар и няколко години по-късно, но какво значение има, когато ти знаеш какво искаш, какво търсиш, за какво си готов дори да умреш.

"СЪРЦЕТО ТИ Е СВОБОДНО. ИМАЙ КУРАЖА ДА ГО СЛЕДВАШ!" - помните ли тези думи от "Смело сърце"?
--------------------------------------------------------------------------
П.С.
Планирам другата година да бъда готов за издаване на книгата в България и Щатите. Зная още отсега, че по-късно тя ще бъде издадена и в много други страни. Ще бъде, също така, направен и филм по нея. Все още нямам никакви конкретни договорки и вие имате пълно право да се съмнявате в думите ми. Аз, обаче, и за миг не бих се усъмнил в тях. Вече стигнах дотам, където мечтите се превръщат в дочути, осъзнати и с благодарност приети Божествени обещания, които никой не би могъл да осуети.

Освен самият ти - ако не си готов да извървиш пътя им докрая.

Засега ще запазя в тайна заглавието на книгата, но по-натам ще публикувам няколко откъса от нея, защото държа да чуя вашето скъпоценно мнение за тях.

А също бих се радвал и вие да споделите за мечтите в живота си.

Какво ви пали и какво поддържа огънят ви жив?

Само, моля ви, не бъдете цинични и вулгарни, за да не превръщаме и това място в поредната Интернет-клоака!