понеделник, 4 април 2011 г.

"ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА" - няколко кратки откъса





Зимата си отиваше. Изпод влажните пелени на последния сняг се подаваше пролетта със своето ухание на минзухари и кокичета. Малко преди да порозовеят зюмбюлите в градината, да почервенее съвсем лехичката от иглика, да поморавеят теменугите и да се жлътнат весело тук-там лалетата, за да обагрят така всички заедно скучноватите вечнозелени чемшири, татко го викнаха да строи в чуждо село и в къщи останахме с майка сами.
В махалата ни имаше магазинче с навес и с една беседка отпред за пиячите. Беше се мръкнало оня ден, когато майка ме прати да купя нещо сладко за ядене. Взех голям плик с “Целувки” и на излизане минах край двама, които – накиснати като свине, шумно се дърлеха в тъмното.
Едно име парализира краката ми.
- Рали ли, Рали ли… уф, лели-мали-и-й!… Покрай Гроздан я бъзе да шава, ама гле’й когито го няма! – И с престорена гнусливост тоя се изсекна връз плочника.   
Вторачих се злобно в силуета на пияната мърша и разпознах в него стария селски ерген, чието име дори и не помнех.
- Неш-што май… се мъчиш да ме изментиш-ш мене! – другият направо беше като заклан. 
- Тупна вчера у нас – ужким за машинката за мисце. Кюфтаци рачило да папка войничито й. И кво мислиш? Изръфах я сочната брантия на бай ти Гроздан.    
Очите ми се смрачиха, взе да ми прилошава. Тръгнах към къщи със свирепа болка в сърцето си и никой не можеше да ме спре в тоя миг. 
В помътнялата ми глава като призрак стърчеше мелачката.
Снощи с нея бях смелил месото.
Когато ме е видяла, сигурно се е сепнала. Дишах тежко и втренчено – без и помен даже от разсъдък, дълго я наблюдавах.
Някакъв неин въпрос ме изкара от вцепенението.
- Досега нищо не съм подозирал… ти вече не си ми майка, не си ми, не си! Защо си го направила, защо, кажи ми?! Не мога да те понасям, не искам въобще да те виждам, по-добре да беше умряла! Махни се - не ме пипай! Няма никога да ме видиш вече – набий си го в пинтиестата еврейска глава! На́́, ето ти ги “Целувките”! – запратих й ги в краката и се обърнах, за да побягна, а майка – плачеща, с отчаяние се опитваше да ме спре.
- Чакай, Владе, сине, нека ти обясня! – гласът й едва се чуваше.       
Гнусливо дръпнах рамото си и тръгнах. Къде ли? – исках да потъна вдън-земя, да изчезна, да умра, да ме няма.
Два дни се скитах в горите, не можех да мисля. Плачът на душащи и върли пристъпи ме обземаше, а сетне притихваше – и се чувствах изпразнен. Не усещах глад, беше ми все едно. Не можех да мисля за нищо.
Сутринта на третия ден откърти студ като кремък и ненадейно вълчи глад прониза стомаха ми. Но някъде в далечината, извън реалността на това незнайно дали точно физическо усещане, там, на границата между унеса и безсъницата, вперил поглед в бавно избледняващата луна, чух устните си да повтарят като напев на вятъра стихове от една от любимите ми детски книжки:* * Книгата се нарича “Песни на животните” и е написана от естонския поет Хелви Юрисон. Цитираните от мен стихове са част от една от тях – “Песен-плач на вълка към луната” (бел. авт.) 

        Какво души ме тъй, каква е тая болка дива?
        Ау-у-у! Душата ми се сигур свива.

        О, светещо око, устата ми се схваща,
        послушай ме, ау-у-у! Луна всезряща!

        Следиш ме ти навсякъде в гората,
        в която мен гладът жесток ме мята.

        Следиш ме как подушвам свойта плячка,
        как проследявам всяка нейна крачка.

        Напрегнат съм, устата ми е в пяна –
        успял съм вече дирята да хвана.

        Ау-у-у! Следиш ти как ще сторя скока,
        и вик ще огласи нощта дълбока…

В див унес се понесох към къщи и озъртайки се страхливо, бързо прескочих оградата. Първо трябваше да претършувам кухнята – да се натъпча хубавичко догоре. Дано майка беше отишла на работа! Хм… “майка” ли? Отворих вратата… и не зная колко време съм останал така.
На пода, простряла ръце, лежеше майка ми.
Мъртва. 
После дълго коленичих до нея и я покривах с целувките и сълзите си. Прощавах й всичко, само да се вдигнеше, само да ме погледнеше с тези красиви свои очи, които сега синееха смразени и безжизнени. Майчице, ти наистина няма повече да ме видиш; прости ми на мен, изрода! Аз те погубих, аз те погубих!… О, аз те погубих, аз!
Останалото беше като насън. Обадих се на полицията, татко и брат ми се прибраха веднага, надойдоха близки, познати. Лекарят констатирал, че починала от кръвоизлив под паяжинната мозъчна ципа вследствие на силно вълнение. Смъртта настъпила внезапно преди повече от 48 часа. Тялото било изстинало и вонящо.
Аз знаех всичко това, знаех как е починала. Знаех кога и знаех защо… Баща ми ме друсаше по някое време, питаше ме защо ме е нямало в къщи; следователят му казал, че три дни съм отсъствал от училище, къде съм ходил, къде съм се крил, не вярвал да съм спал по горите. Сякаш мъгла преминаваше през главата ми. “Защо си избягал от майка си, а, с какво я обиди? Ти си я уморил бе, ЖИВОТНО!” Едва когато ми кресна, продумах: “Остави ме” – и му обърнах гръб.
Аз я бях уморил и на тоя свят за мен, мислех си, нямаше прошка.
В съзнанието ми се мярна: сигурно ще умра, не мога повече да живея, обаче преди това ще го грабна и онзи там.
Погребахме майка на другия ден. Скърбящите се наядоха и сити се разотидоха. В къщи останахме тримата: баща ми, брат ми и аз. Трима самотници. Дълго мълчахме, докато чух баща ми накрая – прилепил се до мен, да говори:
     - Владенце… Владко… ей, успокой се сега! Станалото-станало – не можем я върна. Извинявай, че одеве тъй ти ги наговорих, ама то на човек нервите му издържат ли в таквиз моменти?! Кажи сега, какво стана. Спокойничко, не се притеснявай –  нали трябва да знаем. Пък и хората се чудят, ще вземат после да ги разправят едни – “…правят едни…”
Нищо нямаше да им кажа, нищо. Те нямаше да научат за позора, който легна връз майка. Мъртвите не са виновни за нищо. Тях ги няма, просто ги няма.
Живите ще отговарят за всичко.
Докато още са живи...

                            *     *     *

Излязох половин час по-рано. Първа среща, откакто ми бе набола брадата и почти заприличвах на мъж. Чувствах, че имам някакъв проблем с дишането, докато се помпех и помпех здравата като шубелия-плейбой.
- Ха́! – опитах се да освободя с приглушен рязък вик напрежението.
Не трябваше да изглеждам чак толкова “турбо”, трябваше да изглеждам “перде”.
Стигнах хотела – оставаха още двайсетина минути. Беше мръкнало. Заваля пороен дъжд. Шмугнах се под заслона на парадния вход, облегнах се на една от тези пръскащи хладен порфирен блясък колони, и там, в сянката й, зачаках. Запалих цигара (бях пропушил след смъртта на майка, скришом от татко). Как ли ще го изтълкува, като ме види да фаскам? “Забравих си бибата, бузанке-фърфаланке” – подсмихнах се с невинна жлъч. Неин проблем.
Жадно всмуквах дима и пращах топли кълбета в мразовития въздух, когато на няколко крачки от мен на бегом и в облак смях като в чохъл се подслони разнополова компания. Огледах я клиентелистки: тройка безлични кебапчета, насосани с три доста пикантни апетитки. Говореха си с твърд софийски акцент, бръщолевеха някакви гадости. Само едно от момичетата, кой знае защо, стоеше встрани. Тайничко го поглеждах – беше страшно хубаво, мургаво, с овлажнели от дъжда вълнисти тъмни коси и с ботуши от велур, които слепваха ресни над прасците му и почти скриваха клина заедно с коженото орнаментово яке.   
Подпрях глава на колоната – чувствах, че ме омая.
- Обичам те! – Леко се сепнах.   
Естествено, тя го прошепна на приятеля си от компанията.
- Обичам те, не разбираш ли?! 
Извърнах глава: гледаше мен.
Мигновено се вкопчих в реакцията на другите, не беше ли подигравка?
Нещо се хилеха и не й обръщаха капка внимание.
- Да, бонбон, на теб ти го казвам.          
- Ка-ка-кво-о? – гласът ми заекна.   
Замълча. Гледаше ме красиво и галено.
Тези очи като лабрадори мен ли обичаха?
Но как можех да го повярвам?!
- Кажи го високо три пъти и ще прихвана – беше първото, което ми дойде наум.
Отекна пренебрежително и чак ме изплаши.      
- Обичам те!… Обичам те!… Обичам те!     
- Тогаз да ти дам муселинова кърпичка за сълзите – подхвърлих, и вече се ненавиждах.      
- Ей, сцепваш я, брато! – дойде от тайфата, за която до тоя момент бях забравил.   
- Малко е сополива, ама ш’ти свърши работа. Бе как успя?!… Та ти ги изпя трите “Обичам те” по-сърцетупкащо и от тия на Лара Фабиан в Je T'aime. 
Сред смеха, избухнал отсреща, усещах как мазохизмът ми ставаше нетърпим.
- Не искам да мешам цифки и сълзи – отвърна ми меко красавицата.  
Но от смисъла на нейните думи разбрах, че аз, аз сам съм си направил бесилото с тая кърпичка.
Внушителната колона от червен порфир, с белезникав оцвет тук и там, пое тежестта на тялото ми с ритуална студенина.
В отчаяние отпуснах глава върху гърдите си и с някаква безмозъчна, мъртвешка съсредоточеност, останал съвсем без дъх, зяпнах нейде надолу.
Фасът ми – смачкан, догаряше.
Тогава изведнъж усетих топлината на тялото й – застрашителна и желана.
Сърчицето ми заблъска с юмручета.
- Ти наистина ми харесваш, не вярваш ли?         
Повдигнах глава. Стори ми се…
- Да не би да си пила някъде?                
- Съвсем малко, но...
- Аз, обаче, не съм, за жалост – преглътнах, и от горчилката очите ми отново се разсипаха върху мрамора.       
Демонстрация на мълчание.    
- Ти как се казваш?   
- Има ли значение? – сякаш мълниеок повелител ми внушаваше съпротива.   
- Има, моля те!      
Погледнах я.  
- Владимир. Но съм евреин от световната конспирация – по майчина линия.     
- Владимир е хубаво име.   
- Така ли?   
- Да. И особено в края.    
- Мир, да. “Правете любов, а не война.” Да не би да си някое съвременно хипи?… Или… да не би да си от “бахайската вяра”, случайно?… Или… Ню-ейдж-гърл може би?... А ти как се казваш?   
- Джулия.   
- Джулия?! – това ме побърка.   
- Викай ми Джули. Какво, не ти ли допада?  
- Що бе, фасонско е. Предполагам и пасва на порно-живота ти.   
- Бързай бавно – усмихнаха ми се прелъстително. – Ти си оттук, нали?   
- Не́, от Средна Балумба съм. 
- А аз съм от София…        
- Е тогава да ти сваля шапка.     
- … но никак не я обичам.      
Присвих рамене.   
- И къде живееш, ако не е тайна?    
- Ти познаваш ли града?
     - Е… не съвсем.    
     - Тогава кво да ти обяснявам.    
     - Пък и да ми обя́сниш, няма значение, викаш.   
     - Няма – повторих.
     И изхрачих мръсно-зелено върху своя инат.     
     - Защо с тия устни… жадни като креолски мъфини? – Палецът й безсрамно ги нацелува (зачисти), а после с опаката си страна обжари бледия цвят на лицето ми.         
     Оставих се. Този миг залюля в сърцето ми щастие-недоностче.  
     - И ти ме кефиш! Дай ръка. –  Взех дланта й, за да предпазя с нея онова преждевременно родено, приказно създание, обаче когато го сторих, вече съжалявах за това.     
     Живата плът се бе превърнала сякаш в детско саванче.  
     - О… Биеше силно.   
     - Тъгъдък-тъгъдък… Препуска като Дон Кихот върху Росинант, нали? Ама бърза да завоюва местни територии. Не може да бърза бавно.   
     - Сигурно чакаш някоя?   
     Спомних си за “Дулцинеята” и след миг я забравих.  
     - Не. Тебе чаках.  
     - Мен ли?! Но дори не си ме познавал.      
     - Това пречи ли?      
     - Не. Всъщност… не зная.   
     Усещах, че се държа смахнато и неврастенично.  
     Тогава до нас дойде някакъв от компанията.
     - Брато, ако ще я пазариш, пазари я. Кво толкоз й баеш?!       
     Нещо страшно попари съзнанието ми.
     Не можех да го помисля, нямах сили.
     - Аз говоря с нея, изчезвай! – сам не повярвах на дързостта си.      
     - О’кей бе, о’кей. Само че, когато се разберете…     
     - Махай се! – изсъска му тя.       
     После погледна към мен и погледът й се задъхваше от себепрезрение, болка и отчаяние.    
     - Аз действително съм… такава. Ще дойдеш ли с мен?      
     - Проститутка?!     
     Без да зная защо, хванах ръката й и започнах ожесточено да я оглеждам.  
     - Да – потрепери.      
     - Не си! – процедих злобно.    
     - Защо мислиш така?    
      Не исках да бъде такава, не го ли разбираше?!  
      - Нямаш техните атрибути – сетих се ненадейно и веднага заврях дланта в лицето й.   
      - А не искаш ли да ме отведеш някъде, да сме заедно?...

                                 *     *     *

     Експресът летеше през дъжда и полята...
     Изведнъж усетих сътресение по цялото тяло, но преди да имам възможност да се изплаша, започнах да съзерцавам как клюмнал седя до прозореца. Без да правя движения, да се извръщам насам и натам, с поразителна всеобхватност виждах стареца, който спеше, и студентката, която чоплеше ноктите си, поглеждайки ме под вежди. Наблизо четирима мъже играеха карти. Неочаквано се вдървих. Исках да разперя ръце и да скоча, да извикам до болка, но не мърдах изобщо. Тогава тя се приближи и ме стисна за гърлото. “Защо си дошъл с това голо лице, отговаряй, защо?!” – изрева извън себе си. Физиономията й бе издължена във вълча муцуна, обрасла с твърди, лепкави косми. Сред топка от косми безчинстваха и очите й смразяващи, сини. Душеше ме с тях, не с ръце. Задушавах ли се?! С радост почувствах освободеността на гръдта си. Дали ще мога да се движа отново? Неистов напън – и побягнах навън. Пропадах бавно между етажите. Сърцето с тътен напластяваше смърт, етаж след етаж набъбваше от кръвта си. Не издържа́х повече да умирам, отворих уста и...
     Спънат вик отекна в купето.
     - Лошо ли ви е? – попита ме госпожицата докато бъркаше в чантата си. – Треперите целия. Аз следвам медицина, хуманна медицина, и доколкото я разбирам, не е от настинка. А, ето го: “Валидол”. Сложете го под езика си, ще Ви успокои.
     - Нямаше нужда – промърморих, взимайки хапчето. – Сънувах ужасни неща.
     - Сънувахте?! – Студентката погледна към спящия господин, помислила, сигурно, че го е сепнала с възклицанието си, и се придърпа на педя от мен. – Но очите Ви бяха отворени, даже, извинете за израза, някак грозно отворени.
     - Обект на проучване ли смятате да Ви бъда? – не скрих обхваналата ме неприязън. Стори ми се, снобското й нахалство и стаена възбуда при вида на находката караха лещите й да изглеждат още по-изпъкнали и лъщящи. –  Как тъй “отворени”?
     Непознатата се отдръпна.
     - Наблюдавах Ви и предавам това, което видях.
     - Опишете в каква поза ме наблюдавахте!
     - Но...
     - Моля Ви, много е важно!
     - Отначало - втрисането, и...
     - Питам Ви за Вашата поза.
     - Моята?... Помня, че разглеждах ма...
     - Маникюра си?! – изкрещях.
     - Значи, все пак, не сте спали – натърти непознатата с чувство на отмъщение и поклати глава.
     - Та отначало, казвате, втрисането, и после какво? Не приличах ли на мъртвец?
     - Точната дума.
     Отминах ехидната нотка с пренебрежение и затворих вратата след себе си (“латерално”, както ме осведомиха впоследствие). Изплюх валидола, облегнах се на стената между купетата, за да не ме забележат, и там машинално, за кой ли път в живота си се прекръстих. Направих крачка встрани и веднага се обърнах.
     В съседното купе четирима мъже играеха карти. Четири познати лица, отпечатани в светлосянка, с характерните профили, щрихи по тях, като че бяха метафизични изображения на своето съществуване.
     
     Дори не разбраха "аз" кой бях - астралният окултен дух, дошъл от небитието... 
    
     Състоянието ми се нормализира близо час след преживяното. Възрастният господин бе изчезнал без въобще да продума, все едно че никога не е бил между нас, а вдлъбнатината на мястото му – тя все едно представляваше просто вдлъбнатина. Опитах се да разговарям с момичето и въпреки баналните фрази, които разменяхме, се приемахме някак-си по-добре. После и то си замина.
     Отворих кутията за отпадъци, извадих смачканата салфетка оттам, пригладих я с длан.
     С неутолима тъга препрочитах написаното:
     “Безразличие ли? Баща ми се ядосва за толкова глупости (според мен), а аз обикновено си трая. Ала те го измъчват. Тъй има хора, умиращи неразбрани. Защото хората са като влакови линии – събират се при хоризонта, в далечината. Абсолютното ги сродява.
     Ето, изплю проклетото чувство.
                      Ти си нямала Бог.
     Ще замръзнеш от студ и никой никога няма да те открие.”
     А на обратната страна, с едри букви:
     “ТАКА И ТРЯБВА НАВЯРНО.”
     Слязох на гарата вече по тъмно, под проливния дъжд. Прегазих перона и мокър до кости застанах до табелата на автобусната спирка. Под свода на грейналия с празничните си светлини параден вход на “Двореца на Небесната Фея” отсреща група музиканти свиреха “Ода на радостта”, а един от тях избутваше с инструмента си, докато не го прокуди съвсем на дъжда, гнидаво ромче, което протягаше отново и отново своята ръчичка за милостиня.
     Щях да отида у Джулия и направо, без усукване и заобикалки, без досегашната плахост, но и без нищетата ми да скърца със зъби, жадувайки мъст (защото дъното също е твърдина под краката), накратко – щях да отида у тях и само да я попитам: “С какво го заслужих?” Знаех, че не е способна да отговори, а и едва ли от отговор се нуждаех. Не разчитах да я изплаша. Не желаех да разисквам вината й. Щях о́-време да прекратя евентуалните оправдания. Да се възползвам от ситуацията бе идеята, която с наслада презрях, за да усетя, сигурно, значимостта й. Едно-единствено нещо очаквах: да ме приеме. Все пак, гузна, тя щеше да бъде и по-уязвима, с по-малко грим, по-естествена. Щеше да си е у дома – имах повод да й отида на гости.
     Влязох в последния вход на красивата десететажна кооперация, където бяха ми казали, че живеела Джулия и затърсих табелката по пощенските кутии. Върху полуизтритата месингова пластина успях да разчета: “девети етаж”. Качих се с асансьора, във фоайето за секунда се спрях, огледах фамилните означения по вратите и застанах пред апартамента, намиращ се вдясно.
     Докато звънях, забелязах около маратонките ми да се стича вода.
     Отвори едър брюнет с наподобяващи бодлива тел редки мустаци, които на фона на длъгнестото лице възприех като сигнал за внимание. Видът ми го сепна в началото, дотолкова, че главата му трепна назад, но тутакси изпод безвеждието му плъзна враждебност.
     - Вие... кой сте?
     - Съученик съм на Джулия. Мога ли да я видя?
     - Тя още не се е прибрала. Името Вие е?...
     - Владимир.

     Мъжът повъртя писалката, която държеше, и каза:
     - Добре. Като си дойде, ще й предам.
     Чух отчетливо езика на бравата, секретът щракна един... втори път, и накрая – звукът от резето. Тогава ми се стори, че долових нейния глас: май изрече “папа́” или нещо подобно, но после какво – не разбрах. Ревнивият Кирил я пази за себе си, спомних си разговора между Цветелина и Джулия. Виж-ти, значи наистина е така.
     Излизайки навън, се сблъсках с пълно момченце, което бе притичало от някой от съседните входове с чехлите на родителите си.
     Върху рамото му висеше намотано въже.
     - Къде си помъкнал въжето бе, шишко? – осени ме прозрение.
     - Я не ме обиждай, ако обичаш, че сега ще извикам най-големия си брат Вениамин! Той е боксьор, ако не знаеш, и му викат “Деснячката на Бога”. Само с едно кроше ще ти направи физиономията още по-натъртено синьо-червена, че съвсем да заприлича на екипа на “Барселона”.
     Не ми костваше никакво усилие да родя зловеща гримаса и като я наврях в лицето на слисания малчуган, реших още повече да го изплаша и процедих бавно, през зъби, с тих, равен и дрезгав глас:
     - Извикай го – ако искаш и двамата после да ви обеся с това въже. Я го дай тук веднага!
     - Но тате поръча да го занеса на чичо Кирил...
     - От деветия етаж ли?
     - Да. Тоя, дето има “Степния вълк” на Ауди, най-суперския джип в махлата. Въжето е от яхтата му “Любима” и...
     - Знам-знам – прекъснах го невротично. – Дай тук въжето, аз ще го занеса!
     - Бате, ама...
     Оставих изтърсака в надигащия се на пресекулчици шоков плач и влетях в асансьора обратно. Вратата към покрива се оказа отключена, Агне́ц зейна изведнъж под краката ми – най-луксозният му квартал “Чародейка”, омотал се като километрична змия-гирлянда около огромния, направен от снежнобял мрамор монумент на Света Богородица, дори и без неизбежната пълна луна отгоре, ми напомни за декор на Спилбърг. Малко по-надолу изпъкваше с характерния си релеф стъпаловидно възвисяващото се туловище на “Зикурата”, чийто връх мистериозно изчезваше във вечерното небе.  Прекосих площадката и спрях до ниския парапет от бетон. Съвсем открая бе разположен балкона, който ми трябваше – тъмен, а до него двата прозореца изпускаха някаква неестествена, електрична синкавина. За достъпа до балкона, обаче, липсваше лост, освен една каменинова тръба, иззидана в основата четвъртито. Прецених за момент – едва ли беше от най-подходящите. Отидох в срещуположната страна на площадката. Намиращите се там отдушници и антени също не вършеха работа или поради здравината и формата си, или поради това, че стояха встрани от балконите. Оказа се, другите два прозореца в непристъпния и тайнствен апартамент светеха като всички останали. Спомних си за баща й – как въртеше с пръстите си писалката. Може би пък пишеше нещо? Ако “да”, по-вероятно да го правеше тук, а не при лампиона оттатък. Върнах се обратно и надникнах през парапета. След като се уверих в трезвостта на решението, направих голяма халка с част от въжето и я прехвърлих под мишниците. После намотах въжето около някакъв лост за тупане на килими, пуснах го да виси между двата прозореца, като за по-голяма опора бях го навил през десницата си, и като се прекръстих веднъж, заслизах надолу.
     Пропадах бавно между етажите...


                                                  *   *   *
                
      Спрях до една пейка, почистих я от снега и седнах на нея. Стиховете, които усетих да нахлуват в съзнанието ми, взех да записвам в малкото си тефтерче:

                 За първа вечер бяхме с тебе двама
                 и аз ли бях, тъй трескаво пиян?
                 И как ли бях от дявола измамен?
                 В теб, чуждата, намерих своя блян.

                 Не ми се смей, прости ми, ако можеш,
                 че те прославям с кич. Не съм поет голям.
                 Досаден ли съм, а? Съвсем съм невъзможен.
                 Но ти си, ти си,ти си моя блян!

                 Кажи ми, детко, как ме омагьоса?
                 Нима в очите ти сънувах сън мечтан?
                 Вълна ли ме удави, дългокоса?
                 Целувка ли рани сърцето с блян?

                 Представям си как вече си сгодена
                 за някой “скъп”, изискан грубиян.
                 Горко ми с участта, от клетва отредена,
                 защото ти си, ти си, ти си моя блян!

                 Каквото ще да е! – да гасна без надежда
                 и тоя мрак от поп да е опян –
                 аз пак ще те обичам, моя нежна!
                 Ти пак ще бъдеш моя огнен блян.

     Прочетох няколко пъти стихотворението, направих поправки тук-там (тук то е в окончателния си вид) и мушнах обратно тефтерчето в задния джоб на дънките си. За Мира нямах никакъв шанс, за Джулия още не знаех – надявах се само, а за Емилия вече съвсем ми се бе изпарило желанието. Как, как щях, обаче, довечера да й го обясня? Нима, за да не я обидя, трябваше да започнем фалшиво и след ден да скъсаме връзката? Или най-много – след два.
     “Пиячката! – сетих се ненадейно. – Ето къде е спасението.”
     Станах от пейката и се отправих към съседния магазин. Купих два коняка и две водки (по една бутилка от тях предвиждах за себе си), после се качих на втория етаж, който още носеше духа на галантериите и кинкалериите от времето на комсомолската младост на баща ми, за да избера подаръци за него и баткови.
     Бях свикнал от малък, където и да ни пратят от училище, да им нося за спомен по нещичко.
     - Момче, какво ще обичате? – вежливо се обърна към мен продавачката.
     Погледнах я сепнато. Сред гирляндите и искрящите топки тя ми се видя като излязла от приказките.
     Бях забравил съвсем, че идва Нова година.
     С остатъка от парите, в знак на бунт срещу новите технологии, с чийто терор нямах намерение да се съобразявам, взех красив записващ уокмен за баткови, произведен някъде в края на 20-ти век, а пясъчният часовник, който направо ми се наби в очите, щеше да бъде за татко. Сложих покупките при бутилките в чантата, пожелах на жената “весели празници” и хванах пътя за манастира.
      ...
      Венци ме посрещна на прага с обичайната си звучна целувка. Розовата му дамска пижама, която освен всичко останало, му беше тясна и къса, изпука по шевовете.
     - М-м-м, още четири броя! – възкликна той, когато погледна в чантата. – Дай да ги ръгнем вътре при старата пиячка, за да не разберат, че си ги донесъл ти. Все пак, свято място е тук, ако стане издънка...
     Венци взе чантата от ръката ми и отиде да я намести в сака.
     - Защо си облякъл Цветелинината пижама? – сетих се да го питам, понеже както беше наведен, дупето му лъщеше като на шимпанзе.
     Изкуствена розова прозрачна коприна – не, тоя нещо не беше в ред.
     - Ще има конкурс, Владо, ще се избира “Мис Нощница” и “Мистър Пижама” – благоволиха да ми отвърнат по някое време. – Ти не искаш ли да участваш?
     - Не. А някой светна ли се, че ме няма?
     - Май че никой. Те преди малко се върнаха от разходка, нахлузиха пижамите и хукнаха при момичетата. Аз останах само да те изчакам. И... да те открехна най-вече какво ми се случи де.
     Той ме извика да седна близо до него и най-подробно ми описа сцената, която се разиграла в килията на един монах, след като нашият Косматко го завел там и го оставил.
     - Едвам се отървах, ма́ни! – завърши Венци и плюна три пъти в пазвата си. – Прилепчиво попче, ти казвам, и като зърна особено маникюрите... тия мойте пък още не са се олющили. А ’е направо си беше живо набутване, брат, да пази господ! – И “суеверната тройка” почука върху главата му.
     - Дали игуменът знае за тоя тип скапан?! – усещах как ми се гади отвътре.
     - Отидох после аз да му се оплача, той обаче ме сгълча: “Отдека ти влезнаха тез дяволи, чадо?” – и бързо-бързо взе да се кръсти. “От твоя чиляк – викам му. – Честен кръст, дядо, ей-го на́́, не го ли изгоните от святата си обител, ще отнеса въпроса до шефовете ви в София. Да маскари той религията и българщината ни!” И да видиш тогаз как промени обноските си старият манастирски бос. Като нищо на излизане щеше да ми цунка ръка, вместо аз да целуна неговата. Рипай да ходим сега, че май закъсняваме, ще изпусна гранпри-то!
     В стаята на момичетата тъкмо се гласяха да откриват конкурса. Трима-четирима бяха вече изкарали джиесемите си да правят клипове, но Венци им каза, че отразяването на нелигитимното събитие в полумрака не е за аматьори и по-добре да разходят пижамите си. Той приготви камерата за снимане, обаче веднага я остави, когато отпред се появи небезизвестният Ганчо. В качеството си на председател на журито фарфалакът произнесе “кратко прочувствено слово” и сред бурни аплодисменти зае мястото си. Първа по пътеката тръгна Емилия. Сигурно беше ме забелязала, че седя на пода до калорифера, но дори и не погледна към мен; явно така бе решила. Плавната й походка демонстрираше самочувствие и увереност, в яркия сноп светлина (Венци вече снимаше с камерата това ученическо-манастирско риалити шоу) полите на нощницата й се разстилаха като мантия на царкиня, която минаваше край своите поданици, стоящи пред нея на колене. И изражението й беше такова – насила безизразно, властно, но зад маската му напираше щастие, тя таеше щастието за мен. Правеше това, което най-малко желаеше и се питаше може би защо изобщо го прави. За да ме влюби в себе си още и още?... Личеше й, че всеки жест, всяка мимика бяха предназначени за мен, наоколо други не съществуваха. Аз съществувах – и тя; ние двамата само. И все пак, не дръзваше да изтича, за да се хвърли на шията ми. Не, не дръзваше – макар да го искаше. Всъщност мислеше единствено за това. Не познах ли, Емилия? Май познах.
     Колко жалко наистина!
     Пресегнах се, извадих от сака коняка и водката, за момент се подвоумих (“Дали те ще ми бъдат достатъчни?”) и сложих до тях бутилка “Мартини”. Понеже ме достраша да “отскокна” с палещите до петите огнянки, отвинтих капачката на вермута и взех да отпивам едри глътки от него. Можех съвсем спокойно да си го правя, никой не ми обръщаше капка внимание. Мракът бе спрял до границите на светлината, очертани от зорката видеолампа на камерата и тихомълком вършеше покушението си.
     Горещина! Усещах калорифера зад гърба ми как се задъхва задъхва задъхва от напрежение...
     Когато Емилия дойде при мен, бях изпил вече “Мартинито”.
     Бутилката, празна, се въргаляше из краката ми.
     - Здрасти! – премлясках аз и за всеки случай ритнах бутилката под кревата. С маниерност тъй – уж, нали... че съм гузен. – Що не седнеш, седни! – посочих с палец вдясно от себе си и зачистих терена с длан.
     Мълчанието на Емилия започна да ме озадачава.
     Тя седна и веднага обви с ръце коленете си, отпускайки чело върху тях, сякаш мен изобщо ме нямаше. Най-силната от всички възможни прегръдки, помислих си. Да прегърнеш нещото, което е в теб, и което иска пак да избяга. Поетичната Вяра на примирението, създала от поетичната Любов и поетичната Надежда един още по-поетичен Блян. Значи и аз като нея... онова стихотворение нима за Емилия бях го написал тогава?! 
      
     Когато я гледах така, в съзнанието ми ясно изплуваха спомените с Мира и Джулия. Струваше ми се интересно, че всяка от трите си имаше някакъв свой начин да се прегърне, ала и трите го използваха вместо щит за самоотбрана.
     - Беше ми докривяло много в началото на седмицата – без да наруши позата си, започна да говори Емилия, – казах си: “То е от понеделника”. Във вторник си забраних апатията и казах: “Стоп!” В сряда се оставих на течението, а четвъртъка и петъка си повтарях: “Сигурно тъй ми било писано”. Днес очаквах да е почти същото, докато не се появи ти. Настояваше да се видим... не зная, Владимире, сериозно ли?
     Трябваше да избягна някак категоричния отговор, ако не исках да бъда отново мишена за бомбен атентат.
     - Еми... пийнал съм си, но това, мисля, не е от голямо значение – смотолевих.
     И допълних:
     – Беше шармантна преди малко на сцената! Даже изпитах лек страшец.
     Отвреме-навреме изцепките на момчетата ни напомняха, че риалитито все още тече.
     По погледа на Емилия, който тя ми метна отдолу, усетих, че и аз, таковата... бях се изцепил.
     - Обаче Венци с тая пижама направо обира точките – опитах се да замажа положението. – Нали?
     - “Розовата пантера” ли? – не бих казала. Като Ганчо и той умира да се прави на шут.
     Ей-сега беше моментът да заема позиция.
     - Да, ама, аз се кълна в него и кърваво го обичам! Той е мой всесезонен френд, обаче от френдства, вие, женките, не чаткате.
     - Не бъди наивен чак толкова – като смачкана салфетка се намръщи Емилия. – За такива като него ти си само един безличен фон, на който той обича да се откроява. Целият клас го вижда как те води за носа накъдето си ще.
     - А какво е “закрутка” знаеш ли? – изпердаших аз към нея скорострелен въпрос.
     - За пръв път чувам тази дума, нямам си и понятие.
     - Тя е инструмент на ветеринаря, с който бъркат в ноздрите на телето, стискат го здравата като с клещи и му дърпат зурлата напред, за да могат знойно да му намаат инжекция. Понякога оня шашав дарвинист отсреща ме втелява и мене по такъв начин, признавам.
     - Той беше настроен против нашата връзка още от самото начало, нали?
     Оп-па-а... тая изплю най-сетне камъчето.
     А и нещо много ангажиращо май взе да го дава.   
     Изпотих се два пъти, докато се престраша да й отговоря.
     - Нормално ли е любовта да покълва, питам се, когато я тъпчеш, а да... – и вяло духнах нагоре, – когато я склониш да се хванете за ръце?
     Бях си избрал една точка в пространството и гледах в нея като хипнотизиран.
     - Не разбирам какво искаш да кажеш – усетих как напрегна вси сили да изравни гласа си Емилия.
     - Най-естественото състояние на хората е сънят, Еми. Даже влюбените, които заспиват прегърнати, са сами в своите сънища. Всеки е сам в собствените си преживявания, абсолютно сам. Сам е в желанията си, сам е и в изповедите си, сам в самотата си и сам след смъртта си. Прекалено стряскащо звучи, обаче така е. Вярно, много общо имаме помежду си: живеем заедно, обичаме се, помагаме си... Но всеки е вслушан в това съскащо а́з-а́з-а́з и изпълнява неговите закони. Дори “аз”-овете ни, имам чувството, започват с вездесъщото и обезличаващо маймунско @. Оплитаме се целите в онези лепкави www-мрежи. О… и се търсим с търсачки, флиртуваме в чатове, денонощно се скайпваме. Правим го като геймъри – заради тръпката, заради играта. Виртуално да се кънектнем. Виртуално да пошльокавицаме. Виртуално да посърфираме всред миражната безтегловност на тия сигурно един гугъл никове, както и на още пет пъти по толкова анонимни НЛО-та. Важна е марката на техниката, с която джугаме. Важно е да е топфешън модел. Да имат повече екстри тия компове, GSM-и, DVD-та, МР3-ки, айподове, блутути, плазми… и тям подобни всякакви. Важно е байтовете им, инчовете им, пикселите им да са колкото е възможно на макс. Можем да изневерим на всичко останало, обаче не и на бъгавите си тенекии, чрез които членоразделяме със света от комфортната дистанция на своите аудио-видео забавачки.
     - Ти нали не “членоразделяш” с такава техника?!      
     - Ние фактически разменяме деформациите си срещу правото да се чувстваме близки – ето кое е отблъскващото. Разменяме си някакви профилчета, понеже сме чужди, Еми. Ще познаеш ли кой долнопробен поет е възкликнал: “В теб, чуждата, намерих своя блян”. А? – Извадих от задния джоб на дънките си тефтерчето и й го подадох. – На́, чети. Стихотворението е най-накрая. 

     Емилия запремига уплашена, но изведнъж скочи е захвърли тефтерчето в краката ми.
     - Ти ми се подиграваш?! Защо? Защо ме извика? 
     
     - Недей, моля ти се, да врещиш!
     - Нека чуят, че си подлец, че ти се гавриш с честта ми, мръснико! Чувствен гадняр такъв! По-добре... по-добре да беше ме изнасилил!
     - Аз отговарям пред съвестта си, не пред теб. А сега изчезвай, устатнице!
     Емилия се обърна и фучаща избяга от спалното, като тръшна вратата след себе си.
     Венци веднага дойде при мен.
     - Какво й рече на таз, че пак започна да цепи бърдата?
     - Остави ме – преглътнах, – пиян съм.
     - Много бързаш, братле, потрай мъничко да приключим с шоуто. Охоу... двете бутилки за победителя ли ги пазиш? Тоест, за мен.
     - Нормално ли е любовта да покълва, докато я тъпчеш, а да се изпарява във въздуха, когато я склониш да се хванете за ръце?
     - Проблемът, мисля, сме го обсъждали. Айде, да гилам, че ми наближава редът. Стискай ми палци.
     С угнетение го изчаках да се отдалечи и измъкнах от сака уокмена заедно с първата попаднала ми касета. Сложих я в гнездото, наместих слушалките на ушите си и я пуснах да се върти, усилвайки звука до последно. УБИЕЦ! Връхлетя ме маняшкия саунд на “Вълк, виещ към луната” на Rainbow и буквално ме размаза на земята. “Никое място не може да бъде мой дом, стене душата ми като вълк, виещ към луната – с буца от пресъхнали сълзи в гърлото се опитвах да движа устни на онези места в песента, които сега ми се струваха до болка лични. – Имам чувството, че Съдбата ме чака зад следващия завой… Проправям си път през имената по картата и няма смисъл да се чувствам сам… Моето бъдеще вика по вятъра и ме извежда от миналото ми. Нямам посока, но знам, че стигам бързо там…” После се пресегнах отново и извадих пясъчния часовник. Докато пясъкът изтечеше, трябваше да съм свършил с водката и коняка. За около десет минути, по моему – не повече.
     Преди да почна да се наливам, погледнах към нямото кинематографично зрелище на съучениците ми, което идеше от един друг, напълно различен и обезличен свят, останал някъде в миналото.
    
     Риалити-шоуто беше в разгара си...


                             
                                                                    21 април

     Ремзи малко по малко ще научи пуф-паф-пуф-гъл-гъл-гъл и някои други неща. Грандиозният стомашно-чревно-напоителен и сърдечно-съдово-увеселителен пир, който сбъднах в апартамента му снощи, премина при образцов безпорядък. Глобиха ни за нарушаване на нощната тишина. Аз платих глобата, като ругаех през цялото време ченгето – не, не на глас, е чак пък... Наум.
     С френдчето си бъбрихме тет-а-тет и за Калия. Препоръчах му първо да се ошлайфа, да види как се предизвикват сърцетрусовете и тогава да настъпи газта. Той започна до откат да се запознава с гостенките и да се чуди коя от тях да си избере, въобразявайки си, че те са се събрали само заради него. Щях да пукна от смях. Насметох го настрани и като на галимундьовска невежа му издърпах ушите. Казах му хубаво да ме наблюдава, съблякох се гол до кръста, обръснах си с “bic”-че и кока-кола баденарките под мишниците, събух си чорапите, запретнах крачолите на дънките, стегнах си здраво задната покъщнина в тях, изпъчих гърдите, намазани преди това с олиото от салатите, изправих дръзко нагоре гривата, като загребах цяла шепа сметана от украсата на тортата, за да я използвам за прическата, и в тоя отвратителен тепегьозки вид му заявих, че ще поканя на танц която си пожелая. Ремзи стана шаш-беш от урока. Днес в даскалото се влачеше като опашка подире ми – бе да ми върнел чорапите, останали снощи на полесражението, и хич не му идваше наум, че мен ме цепи ужасно кифочът, че костите ми са бесни от пиянските салто-морталета, че заради тая паркетна цицина на челото ми ме спукваха от бъзик, и че… абе, че… ох, че направо целият свят ми беше опротивял.
     Жестоко, прекрасно, ужасно! Ех, какви времена, майна, и ние – в тях!” – би изревал Венци с митингаджийски патос, ако имаше кой да го покани на партито.
     Само че там не е за “правоъгълни” умници и кръгли зубрачи, за разни докторчета на медицинските науки и тям подобни увити в целулоза и нежно сгънати в кашони метросексуално зализани, напомадени и епилирани колежанчета, с нагаждачески усмивки тип “серийно производство”, обаче с бутикови ризки, маркови панталончета и скъпарски трандафорчета.
     А бе ние сме най-еваларската генерация непукисти и пичаги от епохата на “Трейнспотинг” и “Боен клуб”, коит си прайкаме квот ни скимне, понеже господ, явно, нехае за нас.
     Кво повече да се плюнчим!
     Но ме гложди все пак таз крива мисъл: дали доктор “Ох, боли, кърви и сърби” не е забръмчал вече по барове с неговата като огнен болид?


                                                                 25 април

     Каква марда си бил някога, Владимире! Първият срок на девети клас го изкара почти на кревата – в сън, в сънища, в просъници, в безсъници, в безсмислени спорове, в безсъзнание, в зубрене, в разсъждения, в туткавини, в офлянкваници... и в много други подобни. Стигало ти е толкова. Животът – това е наличие на степен на свобода, както казва философът Ремзи Айхан.
     Зависим ли съм от мама и от тати? Хич даже.
     Контролиран ли съм от брат си? Няма начин.
     Сериозно ли съм се вързал с гадже? Да не съм мухъл.
     Даскалото не ме ли тормози? Твърде не му позволявам.
     А с бъдещето как ще се справя? Страхопъзльото да му мисли там.
     Свободен ли съм тогава?
                          Че от какво бе?!
                                Не знам.


                                                                 27 април

     Ремзи, на който му лепнах прякора “Мой чорап”, днес ми се подмаза:
     - Ще ми разкриете ли мурафетите си, челеби? Защо най-кръшните моми в школото все искат да Ви опапат?
     Аз го хванах за лакътя, отведох го до училищната скамейка, напъхах го в нея и му казах да слуша, да не бърза сега да записва.
     - Във филмите на любовта трябва да си едновременно главният герой и режисьорът – започнах беседата си аз. – Хем да се вживяваш в ролята си, хем да се дистанцираш от нея, за да сменяш гледната точка, декора, да правиш корекции в репликите, да прецениш къде да подсилиш драматизма и къде да го намалиш. Любовта е актьорско и режисьорско майсторство, чат ли си?
     - Да – къде щеше да ходи Ремзи, че нямаше да се съгласи.
     - Обаче ние всички се нуждаем от тая лъжемелачка – издигнах нагоре показалец аз.
     Сократчо ли, Цицерончо ли?... Ряпа да ядат те.
     - Някои даже са крайно-нуждаещи се – подхвърли Ремзи.
     Ахнах.
     Днес направо не можех да го позная!
     - Като си от тях, получавай каквото ти дават – изкрещях му, ама се постарай поне да се убедиш, че си си го избрал ти! Изходът е във въображението, Мой чорап. Тук, в тоя свят, е така. Тя ти бие шамар – ти си представяш, че те милва. Смачква те; но за теб това е прегръдка. Хапенето успешно минава пък за целувка. Смъква ти кожата ли? – как, ти си разголваш душата! А интригите вече са любовен роман. Писал ли си на Калия някога?
     - Не.
     - Извади празен лист. Аз ще ти продиктувам писмото.
     За трийсетина минути пенгявене бяхме готови с него. Като бляскава кралска диадема турнахме най-отгоре няколко стиха от Байрон, призовахме древни и по-млади богини на оргиите и любовта в стила на изпитаната и запазена вече марка на “Змия и лилия”, а краят му изтипосахме с моето заклинание “Блян”, чието авторство по взаимно споразумение в случая мина върху Ремзи.
     Леле-леле-леле-леле! – как го барнАхме, та станА пипнато и лъщящо кат Виенскию бардак “Вавилон” у Европата.
     Сега очакваме резултата.


                                                                 28 април

     Току-що прегледах умотворението от вчера и честно казано, то ми допадна. Най-много с пряката реч. Да взема ли сериозно да се захвана с “Дневника на един непълнолетен убиец”? Ще бъде нещо като книга на ужасите. Ще добавя щипка перверзии за вкус, цвета ще стабилизирам с черен хумор и ще варя сместа на силен психо-огън докато стане диарийна пихтия, която да трупяса читателя-канибал.
     Още отсега настръхвам като си представя как детайлно ще описвам най-страховитите сцени (хем и поликарбонатното “Сбогом, Емилия” ми е подръка). Ще преобладават художествените лъжи, естествено. После ще стана известен, ще натрупам пачки. Ще си купя разкошна къща, BMV. Ще бриша по светски партита и ще срещам други писарушки – сродни душици. Ще се пъна до тях и ще се чудя откъде тая кръв по перата ни, след като изглеждаме толкова чисти и спретнати.
     А майка?
     Татко?
     Еми?
     А оня пазач на галерията?


                                                                 29 април

     Идиот, избий си го от ума!
     Никаква книга!
     Мисля си още: дали бленуваният рай на подобен лайф-стайл няма да абортира призванието и мечтите ми, защото ояждащият се с времето консуматорски дух едва ли ще остави голям шанс на творческия зародиш в утробата ми да се развие? Спомням си Мартин Идън и как писателският гений в него се беше развихрил в най-кошмарния период от битието му. После, когато успехът го завладя и той се остави да го превърне в един най-обикновен тлъст буржоа, притежаващ всичко, каквото си поиска, под стряхата му се подслониха мрачни гостенки като апатията и ненавистта към живота. Клетникът завърши със самоубийство, понеже като Юда беше загубил най-ценното, което му даваше сила и смисъл да живее – мисията си. Аз виждам мумифицирането дори приживе в лицата на ония хора, които са позволили на и́мането си (а то не е задължително да е кой знае колко голямо) да им обзаведе място на прослава почти като гробищни пирамиди, където всички лъскави неща обграждат човешките мумии в стремежа им да бъдат велики. Нали гробове, пълни с мъртвешки кости, стават Храмове за поклонение, когато фасадите им се стрелнат високо нагоре в цялото си сияйно великолепие? Но дали тази подемна сила не е подвластна на земното притегляне (даже бих го нарекъл “подземно”, защото медиите всеки ден ни известяват за такива трагични случаи)? Явно, алчността е осъдена отново и отново да умира от задавяне. И така е, понеже налапва обожествяваните от нея идоли и се опитва да ги погълне цели-целинички, наведнъж. Без да ги сдъвче, за да види от каква консистенция са направени поне.
     А що се отнася до писането... може би истинската литература се ражда само там, където е имало (или все още има) някаква дълбока мъка, болка, страдание? И ти пишеш ли пишеш, защото искаш да се освободиш от тях – от мъката, болката и страданието, като едновременно с това, някак съвсем естествено, жадуваш да помогнеш и на много други хора да го направят.
     А не да драскаш и мажеш единствено от тщестлавие като малко байганьовче с андрешковска душица и кириакстефчовска въртиопашковщина, на което му дай само мърсува и да развращава онези, които са се подлъгали по него.
     Не трябва ли творчеството да облагородява, а не да олива всичко наоколо си… вярно с някаква воняща на сяра от вътрешните нечистотии на културтрегерите му диария? Май тя ще си остане завинаги остатъчния продукт на кича, който никога няма да се научи да използва гърнето в килията на жалките си напъни.


                                                                  10 август

     - Джулия! О, моя Джулия! простенах обречено аз след нея.
     Тя спря и се обърна.
     - Е стига си зял бе, оръфляк!
     Извадих “Колта” и като се стрелнах няколко скока напред, разкрачих се и го опрях в челото й:
     - Загаджваш се с мене или умираш на място – избирай!
     Джулия хладнокръвно хвана пищова, издърпа го от ръката ми и виждайки, че е от дърво, го метна в храстите.
     - Върви да плашиш с него гаргите – изхили се гадно тя.
     После изпуфтя: “Мамма миа, къв стойкаджия сдухан! Що ми се прай на Били Хлапето?!” – и като яхна “Степния вълк”, запраши нанякъде.
     Прибрах си “Колта” в джоба на суичъра и все-още сложил пръст на дървения му спусък, смъмрих забушувалия в душата ми хленч:
     - Без “хър-мър” и “тинтири-минтири”, лузър такъв! – изджафках аз по негов адрес, натискайки с все сила дулото в потреперващата си почти магмено гръд.
     После си плюх на петите и отцепих на дуел с прибоя.
                                                                   
     (въображаем край на моята трагедия “Синеочка”)


                                                                  11 август

     Но защо трагедия? Всъщност ще си бъде комедия, защото според една от дефинициите за нея, комедията и без друго си е чиста проба трагедия, в страданието на чиито герои ние не искаме да повярваме. И това страхотно ни забавлява. Ние сме само зрителите, читателите, слушателите, наблюдателите, съдниците, критикарите, одумвачите… Стига да има принесена жертва с добре разрязани вътрешности, която поне временно да напои и засити вечно жадуващите и гладуващи празноти на душите ни, значи Изкуството добре е изпълнило задачата си чрез своя Избраник и Жрец. Не ни ли дава то усещането (макар и илюзорно да е) за една възвишена одухотвореност? Защо неговите запалени почитатели, сред които, мисля, съм и аз, постепенно се видоизменяме някак си? Чрез силата на магията му, пъплеща от изящния му Храм, или може би от едно неподозирано от простосмъртните свърталище на бесовете, ние неусетно се превръщаме в безсрамно самозадоволяващи се, но отказващи да осъзнаят това идолопоклонници. Ставаме тия “подводни скали, които пируват с вас в дружелюбните ви гощавки и без страх напасват себе си; безводни облаци, носени от ветровете; есенни дървета, безплодни, дваж умрели, изкоренени; свирепи морски вълни, които изпущат като пяна своите безсрамни дела; скитащи звезди, за които се пази мрачна тъмнина до века”.
     Ако един ден напиша нещо, макар да не се чувствам особено талантлив, честно казано, дълбоко в себе си искам то да подири и да разпали Божествената искра у хората и да бъде вдъхновено не от суетна, лицемерно ласкаеща и самозвана любов към тях.
     Имах една мечта като малък…
     Обаче имах и тоя ужасен страх, че май прекаленичко си я мечтаех...


                              *     *     *


    На лавицата лежаха двете й обеци. Взех ги в дланта си и запримигах: ами аз защо да не й подаря... ще избера нещо, страшно ще се зарадва. “Това е идея! Никакво даскало!” – изкрещях от възторг и незабавно измъкнах изпод дюшека всичките си мангизи.
 
     Тъкмо бях стъпил на прага, хващайки дръжката на вратата след себе си, когато ме блъсна ярко, влудяващо привидение. Задъхан, сведох глава и безжалостно взех да разтривам очи с кокалчетата на юмруците си. Погледнах отново към слънцето – същата оранжева ивица като нажежен меч посече лявото ми око и в мен с нова сила изригна вулкана от ужас.

     Механично затворих вратата, заключих я, прекосих двора на къщата, излязох на улицата. Не разбирах аз ли вървя или собствената ми сянка се плъзга по тротоара. Някъде надолу, към центъра, започна да приижда на тласъци хладна мъгла – отначало по-рядка, но после неусетно сгъсти веществото си. Сякаш пронизваше мозъка ми и в него изплуваха и се смесваха откъслечни спомени от нощта, от боя, от слънчевия кошмар.

     Похот на демон ме беше нападнала.

     Обиколих няколко магазина, зяпах по булевардните лавки, ала нищо не можеше да ми грабне окото. Исках подаръка да я развълнува, да покърти душата й. Реших да сляза към градинката, където местните ръкоделци бяха устроили базар на изкуствата и зиморничаво потропваха край шедьоврите си. Дали поради мъглявото време, днес щандовете им бяха пооредели и самотни тъгуваха по летните вавилонски навалици. Бавно сновях между тях, тук-таме се поспирах, размислях: може би тая гривна... или обеците... малахит ли... седеф ли?... Две очи ме накараха да замръзна на мястото си. Гледахме се втренчено, хипнотично, жадни един за друг, сякаш се бе сбъднало предзнаменование за нашата среща, с което са ни белязали по рождение.

     Седнал, подпрял стриганата си глава с длан, той ме чакаше.

     Пристъпих безсилен напред и колкото повече го приближавах в мъглата, толкова повече двете тигрови очи се втъкваха в моите, връхлиташе ме чувството от скорошния кошмар, но вървях, вървях, не можех да спра...

     - Ш-ш, главчо, ти сляп ли си бе?!

     - А?

     Изневиделица надвиснал отгоре ми, някакъв тип ме оглеждаше тъй, както би оглеждал кафявото петно над челото си. Лицето му, надупчено от валчести пори, беше плувнало в мазнотия и гнъс.

     - Да не си сляп те питам, не виждаш ли, че ще се надъниш в иконите?! – Едва сега забелязах и в произношението му нещо нередно – като че ли невидими пръсти го бяха сграбчили за носа.

     - Фаровете на тоя ме заслепиха – опитах се да се оправдая аз. – Твоя ли е картината?

     - Коя, “Луцифер” ли?

     - Луцифер?! – изненадах се не на откритието, а на това, че сякаш го предусещах. – Да-да, “Луцифер”.

     - Мое е копието, оригиналът е на Франц фон Щук. Той е тъй нареченият “Принц на художниците”, който се котира в света предимно с тоя портрет, станал отдавна религия. Ти не се чуди... затуй той е тук, до иконите.

     Предположих, че представянето на немеца от пласьора беше мазна като лицето отсреща лъжа, с цел реклама, разбира се.

      - Значи Луцифер… Ама нали Данте го е описал триглав? Космато чудовище, което отдавна вече е на дъното на ада. Пък и аз съм свикнал да си го представям с рога и с опашка.

     - Обаче най-богатият писател на всички времена Стивън Кинг го е описал като човек: с черен костюм, с бледо лице и с просветващи на мястото на очите му пламъци. И дори за това е получил награда. Тоя свят знае да се покланя на когото трябва, макар от прекалено благоприличие да не иска да си го признае. Такива като мен и Стивън само му помагаме да го прави – разбира се, срещу съответното възнаграждение, защото не се занимаваме с фринтифлюшки и измишльотини. А със “съществуващи обекти, които просто изваждаме на бял свят”, както той казва.

     Преоблеченият като невзрачен уличен пласьор на светини мъж отново се взря в мен и като прецени финансовите ми възможности, явно реши като истински мефистофелец, че няма голяма изгода да ме баламосва.

     - Слушай, приятел… Ако почна на всеки да обяснявам, къде ще му излезе края? Имаш ли намерение да купиш картината, или?...

     - Да-да, ще я купя. “Ще бъде фантастичен подарък!” – възтържествувах в себе си.

     - Струва двеста долара.

     - Колкото кажеш, ще прескоча да взема от къщи. Обаче моля те да ми я запазиш! – не ме интересуваше дали беше препълнил чашата, побързах да я изпия на екс.

     НА НАС, ГРЕШНИТЕ, ЕТО КОЙ НИ СЕ ПАДАШЕ.
     - Става, готин.
     Пласьорът отстъпи встрани и физиономията му прецеждаше мазен съсирек лукавство. Оставих го да се любува на търгашеската си виртуозност. Значи Луцифер – сгромолясалият се ангел. В отпуснатите криле и сумрака на голотата му почиваха духовете на свирепата алчност, на грабливата мощ. Седнал, подпрял с длан ръбестата си челюст, той наистина чакаше. Чакаше кротко, но властно. Чакаше всред вечната и всепоглъщаща нощ, в друго небе, запокитил луната на тайна мисия далеч под трона си.
     О, ИЛЮЗИО!
     БЕШЕ МЕ ВЗЕЛ ПРИ СЕБЕ СИ И СЛЕД ТОВА МЕ Е ЧАКАЛ.
     Тези очи преброждат всемира и бодат със силата на Линкей разголените дечица.
     Те ме доведоха тук преди още да зная какво ще поискат.
     Но са виждали какво ще получат.
     ОЩЕ В МАЙЧИНАТА УТРОБА СА ГОТОВИ ДА ТЕ ЗАГРОБЯТ...

                              *     *     *
    

     Изведнъж Ангел доби изражение на човек, осенен от идея.

     - Владо, ще ми позираш ли? – гласът му бе по-възбуден от всякога. – Обещаваш ли, че още днес ще дойдеш да ми позираш? – ти си моят шанс да започна отново.

     - Но защо точно аз?! – честно казано, неговата идея не ми допадна изобщо.

     Все едно с четка да ти направят психологическа операция, за да надникнат тук-там в подземията на мисълта – в неприкосновените й скривалища и убежища.

     - Защото твоето лице е необичайно, а очите, особено, са цяла находка. В тях има нещо, което наподобява водовъртеж... Не-не, по-скоро мъртво вълнение. Тъй, бавно-бавно увличат, теглят навътре, обгръщат. Похитеният взор на реципиента плавно ляга на дъното в състояние на упойка. Миговете преди напълно да го обсеби сънят са най-блажени и кратки. Умът блуждае в забранени посоки, движи се в безпорядък, но възражда естествената си цялостност. Това е мигът на печелене на доверието, т.е. на откровението, исках да кажа. Да накараш човека, застанал пред твоя портрет, да му се изповяда като дете – ей-го смисълът на изкуството. Не естетическо удоволствие, колкото и да е дълбоко, а небесен катарзис, себеизгаряне. И съзнанието се разтваря в трансцеденталния си копнеж, превръща се в Готическа катедрала, излетяла като светлинна ракета, времето и пространството пропадат в “черната дупка”, но “Аз”-ът, напуснал мащехиния дом, добива пълнота и като че ли дълговечност.

     Ето защо “бог” не е някаква личност, за какъвто се опитват да го представят религиите (ах колко наивно от тяхна страна!), а е способ да се преодолее гравитацията на мисленето, неговата жалка ограниченост в рамките на отделния индивид поради принципната ни неспособност да общуваме помежду си. Най-лошото в нас е, че когато се срещнем не знаем как и за какво мислим, запомни го от мен. Едни други се изтощаваме. Отчуждаваме се. Слабите не издържат и се свират в разни групи и секти, доброволно поемат ограничения, защото същността на техните духовни прояви е: “Виж ние колко сме мили!”, или: “Виж ме от какво се отказах!” Пършива илюзия за всеобщ вечен дом, изграден от Негово Величество Всемогъщия – богът на масовата психоза, на обезличаващите стадни емоции и затъпяващия екстаз.

     Обаче чуят ли слабите твоите възгледи за пречистеното съзнание, па даже и за каквото и да е, различно от догмата, бързат тозчас да те закопаят. Повърхностни и праволинейни създания, със самочувствие, основано върху легенди. “Бог” е само понятие. Както в ежедневния свят то фиксира необяснимото, така и в изкуството пък се появява там, където започва изповедта. Но изкуството като изповедник трябва да е универсално. Затова искам да рисувам лицето ти, защото не е лице на папски свещеник, засенчено от решетка, а е тъкмо обратното: лице за религиозни и нерелигиозни, за всякакви. Нова икона. Ако щеш, наречи го и “образ на Антихрист”*. * За направата на тоя образ се говори в “Откровение на Йоан”, 13-та глава. Много хора вярват, че това историческо събитие ще се случи при появата на Антихрист – обладаният от сатана бъдещ властелин на света, но пропускат да забележат, че неговият дух отдавна вече работи по подобен начин, както и сам пише апостолът в своите послания. Истерията около външните антихристки атрибути: Образът, Белегът, Числото и Знакът, още повече улеснява работата му, тъй като всява страх у християните да не бъдат измамени. Защото Библията съвсем ясно твърди, че Антихрист се опитва да заеме мястото на Бог не къде да е, а в Неговия храм, т.е. в Църквата.

     Можем ли тогава да очакваме, че Храмът на най-красивата образност и на възвишения ритуализъм може да се превърне в капище на най-нечестивата гнусота? И че богатството и разкошът в него могат да означават слепота, голота, бедност и окаяничество? (бел. авт.) Религиозните овчи стада лесно се плашат от вълците. Ако ние афишираме пред тях само отявлен сатанизъм, те ще си останат в кошарите. Ще треперят там, ще се притискат до задушаване и така ще се чувстват още по-сплотени около общия си страх. Но какво от това, че не искат нито да ни слушат, нито да ни гледат! Дори и в това има скрит смисъл, приятелю. Когато хоръри като “Поличбата” на Ричард Донър и още по-зрелищната му нова версия на Джони Мур формират масовата представа за Антихриста, неговото най-победоносно и любимо проявление – да се издига като Бог на свято място, ще бъде в неимоверна степен улеснено.

     - Все същата стара приказка за “лошото ченге”, което те подготвя да клекнеш пред другарчето му, което играе ролята на “доброто” – със сарказъм подметнах аз.

     Ангел леко присви очи. Почувствах се гузен, че прекъсвам тирадата му не на място.

     - Едно е да си Господар на света, а съвсем друго е да прелъстиш “годеницата”, така да се каже, на своя кръвен враг – продължи уверено той. – Да влезеш в кошарата на пастира с възможно най-ангелския вид, а после да отведеш стадото му при спотаилата се наблизо глутница. Ето защо за нас най-важни са ОБРАЗИТЕ; символизмът, показността и зрелищата. Чрез тях ние пленяваме сърцата и спечелваме тяхното доверие. Най-дивите езичници ще предпочетат образа на Звяра, явно припознавайки се в него, хуманистите ще се прекланят пред имиджа на човека, стъпил на високия връх (и ярък символ на това са музеите на мадам Тюсо, натъпкани с мъртви восъчни величия), а религиозните ще търсят винаги своята икона. Преди малко го усетих, разбираш ли! В твоето лице долавям всичко това, само че в един страшно умален, невинен зачатък. В такова лице човек се захласва не от възторг, а от недоумение. “Той какъв е? Май не е такъв, какъвто изглежда, а изглежда такъв, какъвто е. Идиотско, но защо имам чувството, че носи дете, заченато в него чрез изнасилване? Далеч не грубо - не, в никакъв случай, а изнасилване в полусънно състояние. Но откъде ми хрумват подобни представи?!” И след този шокиращ ефект постепенно ще го залеят “очите”. И сам той ще усети ритане от собственото си дете. Е, Владо, отговори ми сега: не е ли жестоко?! Между впрочем, ти обичаш деца, нали? Признай си, че ги обичаш и страшно ги искаш; възрастта тук не е от значение.

     - Не бих рекъл, че е точно така – отвърнах с ирония, като едва сдържах яда си (искаше ми се да не бе ръсил толкова мозък, понеже същото мислех и аз, обаче с по-малка доза надменност).

     - А́, именно! Схващаш за какво става въпрос – намигна ми Ангел.

     Усмихнах се кисело. Не! – не схващах изобщо. Но на тоя мазняр му се щеше да управлява света чрез убогите си картини – мишкуващ там, на таванчето си, а не му идваше хич наум как Конфуций, Буда, Мохамед и Исус управляваха.

     Думите, думите, думите – те съдържаха тайната. Бог действително можеше и да няма, ала хората под дърво и камък си търсеха богове, на които да се уповават.

     - Аз викам да се качваме на тавана и да почваме работа – настойчиво ме подканиха. – Най-накрая открих своя Пиетро Бардинели в твое лице, приятелю. Ако не знаеш, той е бил моделът на Леонардо за Исус от “Тайната вечеря”, а също и за Юда Искариотски – само че години по-късно. Ние, обаче, няма да чакаме времето да свърши своето, понеже можем да видим през него как началото се свързва с края.

     “Това пак поличба ли е?!” – страховито повтарящият се спомен от детството ме накара да скоча от масата, на която бях седнал някак неусетно и съм бил там, явно, пригвозден по време на изнурителния си “разговор” с Ангел.

     Отворих вратата и казах:

     - Разсъди у вас къде сбърка, моят отговор е отрицателен. Нито днес, нито когато и да било по-късно. Заповядай! – парите.

     - Не съм те подкупвал с тях за модел – прибери си ги. И те съветвам ти да разсъдиш, защото изпускаш!

     - Добре, чух. – Подадох ръката си.

     Ангел я пое с нежелание.

     - Надявам се скоро да се обадиш.

     - Сбогом!

     - А́, какво стана с онази икона? Би ли... таковал... да ми я продадеш.
     - Съжалявам, но вече е в пепелника!
     - Изгорил си я?!... Не говориш сериозно, нали?! Ти не знаеш ли колко е ценна?! За такива светини хората се избиват един друг бе, момче! Питай мен, който съм в бизнеса, да ти кажа.
     - Знам, знам – отвърнах високомерно, – скоро глътнах бозаджийския трилър на Нийл Олсън “Иконата”. Та там той ни внушава, че таквиз като мен и теб са прекалено мръсни за въпросните светини и затуй е по-добре те да са далече от нас. – И изведнъж смених саркастичния си тон с нескрита погнуса: – Твоята цел е далаверката, Ейнджъл, всичко при теб е в услуга на нея – не ме интересуваше хич дали не пресилвах. – Sorry, mаn, но нашите пътища са различни! Бай-бай казах! Знаеш къде е изхода, нали?
     - А кой ще ми отключи навън?
     - Прощавай, вече давам заето!
     Преди да си тръгне, Ангел стисна с ръце решетките на вратата, долепи лице плътно до тях, сякаш искаше да влезе обратно, и като замълча тежко, оглеждайки ме с презрение, накрая каза:
     - Убедих се, че си от чалнатите, но не си изцяло такъв. Който те смята за луд се прекарва. Ама още си малък – звучно цъкна с език и осмука венците си – да-а – въздъхна, – твърде малък. И наивен. За да си мислиш, че можеш да надникнеш зад завесата, без да ми станеш длъжник. Знай, малкия: вече си впримчен. Само че въжето ти е достатъчно дълго, за да ти даде свободата желана. Ние пак ще се срещнем. Бай-бай!...


                              *     *     *


     Звънът на камбаната, равен до безразличие, до пълна изнемога и безответност на сетивата, сякаш ме отвежда в дълбините на ада. Харон идва с лодка за душата ми от отвъдния бряг. Вятърът и небето изчертават самотни пикове в празната диаграма, напомняйки за моята предистория. Луцифер... Някога мислите слизаха при своите корени и по него, изкачвайки тялото му, отново вдишваха пустотата си. Те се смееха... ритаха... благоденстваха... спяха; бродеха голи... пребулваха се; играеха на жонгльори... печелеха от комар... пиеха... изтрезняваха... тропаха по вратите... раждаха в дупки... ровеха непрестанно... вечно бълнуваха... обладаваха се на купове... осъмваха по изложби... заразяваха мозъци... още дишаха; дишаха... Но сега идва плясъкът на веслата – все по-близък и по-отчетлив. Идва... спира... отнася ги...
     
     О, АКО ЗНАЕХ КОЛКО НЕТРЕЗВО-ОТНЕСЕНИ БЯХА МИСЛИТЕ МИ ЗА АДА!...
     
     Изправих се и отидох до Джулия.

     - Може ли? 

     - Ама песента не е за танцуване.

     - Моля те! За последно те моля!

     - Щом си си наумил... И разкарай го тва муцунище де, ако знаеш къв си смешник с него! Кво, от “Бягаща с вълци” сеа тряа да се напрая и на “Танцуваща с Луп Гару” ли?! Макар че, забравих… това е маска. А зад нея се крие един жалък пудел.

     Сълзите продължаваха да облизват лицето ми, под брадата се събираха в тежки капчуци и после попиваха в синтетичната тъкан на маската.

     Застанахме пред картината, където бе освободено от мебели, докоснах талията й с пръсти, а тя – раменете ми, и започнахме да танцуваме. Усмихваше се. Отначало неясно, като се опитваше да бъде сериозна, но някак неестествените ни на фона на музиката движения, прибавени към вида ми, я караха да избухва в истерики. През гледците на маската виждах как бялото на очите й мигаше от издигащия се пламък в ъгъла, улавяйки го за миг и изгубвайки го, от иконата горе Девата сякаш ридаеше и ридаеше като над един съвсем неизмислен ад, появяваха се очите на Луцифер и с Луната виторога ме пробождаха заедно, наново изплуваха нейните очи, сетне - неговите, и пак нейните, неговите, нейните - неговите... Завих като вълк към страшното намигащо-предизвикателно нощно небе. Смехът й кълцаше въздуха. Въртяхме се като зомбита, напуснали орбитата на ритъма. Кръжахме заедно около нещо невидимо, постоянно изплъзващо се изпомежду ни. Преследвахме се без надеждата да се хванем. Предавахме се на хаоса. Разделяхме се завинаги.

     Това ли бе краят?!

     Изтръгнах маската и побягнах.

     Вече навън си помислих, че тя щеше да види влажните петна по вътрешността й, а влагата така я вбесяваше. Щеше да разбере, че съм плакал – в гърдите ми нахлу дива радост – ЧЕ ЗА НЕЯ СЪМ ПЛАКАЛ ТОГАВА.

     Клекнах срещу едно улично псе, което лежеше под някакво външно стълбище на недостроена жилищна сграда, и видях как и то настръхна от моите думи:

     - Казвам ти, приятелю, невъзможно е пуделът на Шопенхауер да е бил веселяк. Знам това, понеже аз съм правнукът на този пудел. По-скоро постепенно е заприличал на господаря си, като е придобил накрая дори най-съкрушения вид. Особено след преживения ужас: да загуби слънцето завинаги. Дали му е било достатъчно светилото на нощта? Обаче за какво, за да гледа света ли? Той и без друго до гуша е затънал в собственото си безсмислие. Той е само една представа… една илюзия… една измама… Неутолима жажда е… и копнеж напразен. Някакво такова безкрайно лутане и пропадане в хаоса. Дали, приятелю мой, нашето избавление не ни чака някъде отвъд осъзнаването на всичко това?

     Затичах се по асфалта. Разголените дървета киснеха своите отражения в призрачното му огледало. Срещу мен напираше ревът на морето, милиарди вълни и безчетни тонове мътна вода заявяваха волята си.

     Лакоми, те копнееха за почивка.

     Стигнах края на вълнолома и внезапно ме обхвана желание да легна по гръб.

     Разперил ръце, участвах в пира на вълните и вдигах наздравица:

     - Върхът е полет, а подножието - пълзене. Но пълзенето е нагоре, полетът - нисък. Само лудостта е еднакво далече от всичко. Тя просто се слива с безкрая. Безкраят, който съществува в осмисленото безсмислие на не́съществуващата безкрайност. И лудостта става спасение, но вече няма нужда от него, защото то се е превърнало в лудост. А от лудостта има спасение само в сливането с безкрая. При теб, моя небесна майко!

     Станах бързо и с широко отворени очи запратих тялото си в стихиите...


Етикети: