ИЗПОВЕДАЛНЯТА НА ЕЙНДЖЪЛ

ОТКРИТО И БЕЗ ТАЙНИ: МОЕТО СЕМЕЙСТВО (и разказче без начало и без край за времето, когато ми се случваше да вия от самота)

2011-04-04T03:02:00.000-07:00

...Звънът на камбаната, равен до безразличие, до пълна изнемога и безответност на сетивата, сякаш ме отвежда в дълбините на ада. Харон идва с лодка за душата ми от отвъдния бряг. Вятърът и небето изчертават самотни пикове в празната диаграма, напомняйки за моята предистория. Луцифер... Някога мислите слизаха при своите корени и по него, изкачвайки тялото му, отново вдишваха пустотата си. Те се смееха... ритаха... благоденстваха... спяха; бродеха голи... пребулваха се; играеха на жонгльори... печелеха от комар... пиеха... изтрезняваха... тропаха по вратите... раждаха в дупки... ровеха непрестанно... вечно бълнуваха... обладаваха се на купове... осъмваха по изложби... заразяваха мозъци... още дишаха; дишаха... Но сега идва плясъкът на веслата – все по-близък и по-отчетлив. Идва... спира... отнася ги...
Изправих се и отидох до Джулия.
- Може ли?
- Но песента не е за танцуване.
- Моля те! За последно те моля!
- Щом си си наумил... И я разкарай тая муцуна де, ако знаеш какъв си смешник с нея! Какво, от “Бягаща с вълци” сега трябва да се правя и на Танцуваща с тях ли? Макар че, забравих… това беше маска. А зад нея се крие един жалък пудел.
Сълзите продължаваха да облизват лицето ми, под брадата се събираха в тежки капчуци и после попиваха в синтетичната тъкан на маската.
Застанахме пред картината, където бе освободено от мебели, докоснах талията й с пръсти, а тя – раменете ми, и започнахме да танцуваме. Усмихваше се. Отначало неясно, като се опитваше да бъде сериозна, но някак неестествените ни на фона на музиката движения, прибавени към вида ми, я караха да избухва в истерики. През гледците на маската виждах как бялото на очите й мигаше от издигащия се пламък в ъгъла, улавяйки го за миг и изгубвайки го, от иконата горе Девата сякаш ридаеше и ридаеше като над един съвсем неизмислен ад, появяваха се очите на Луцифер и със сърпа на луната ме пробождаха заедно, наново изплуваха нейните очи, сетне - неговите, и пак нейните, неговите, нейните - неговите... Завих като вълк към страшното намигащо-предизвикателно нощно небе. Смехът й кълцаше въздуха. Въртяхме се като диви, напуснали орбитата на ритъма. Кръжахме заедно около нещо невидимо, постоянно изплъзващо се изпомежду ни. Преследвахме се без надеждата да се хванем. Предавахме се на хаоса. Разделяхме се завинаги.
Това ли бе краят?!
Изтръгнах маската и побягнах.
Вече навън си помислих, че тя щеше да види влажните петна по вътрешността й, а влагата така я вбесяваше. Щеше да разбере, че съм плакал – в гърдите ми нахлу неочаквана радост – ЧЕ ЗА НЕЯ СЪМ ПЛАКАЛ ТОГАВА.
Клекнах срещу едно улично псе, което лежеше под някакво външно стълбище на недостроена жилищна сграда, и видях как и то настръхна от моите думи:
- Казвам ти, приятелю, невъзможно е пуделът на Шопенхауер да е бил веселяк. Знам това, понеже аз съм правнукът на този пудел. По-скоро постепенно е заприличал на господаря си, като е придобил накрая дори най-съкрушения вид. Особено след преживения ужас: да загуби слънцето завинаги. Дали му е било достатъчно светилото на нощта? Но за какво, за да гледа света ли? Той и без друго до гуша е затънал в собственото си безсмислие. Той е само една представа… една илюзия… една измама… Неутолима жажда е… и копнеж напразен. Някакво такова безкрайно лутане и пропадане в хаоса. Дали, приятелю мой, нашето избавление не ни чака някъде отвъд осъзнаването на всичко това?
Затичах се по асфалта. Разголените дървета киснеха своите отражения в призрачното му огледало. Срещу мен напираше ревът на морето, милиарди вълни и безчетни тонове мътна вода заявяваха волята си.
Лакоми, те копнееха за почивка.
Стигнах края на вълнолома и внезапно ме обхвана желание да легна по гръб.
Разперил ръце, участвах в пира на вълните и вдигах наздравица:
- Върхът е полет, а подножието - пълзене. Но пълзенето е нагоре, полетът - нисък. Само лудостта е еднакво далече от всичко. Тя просто се слива с безкрая. Безкраят, който съществува в осмисленото безсмислие на не́-съществуващата безкрайност. И лудостта става спасение, но вече няма нужда от него, защото то се е превърнало в лудост. А от лудостта има спасение само в сливането с безкрая. При теб, моя небесна майко!
Станах бързо и с широко отворени очи запратих тялото си в стихиите...

ЗА ГОЛЕМИТЕ ТАЙНИ НА ОНОВА ВЕЧЕ ПОРАСНАЛО ВЪЛЧЕ, КОЕТО НЯКОГА БЯХ: "ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА"

2010-06-28T12:10:00.000-07:00

РОМАН, КАКЪВТО ЕДВА ЛИ СТЕ ЧЕЛИ ДОСЕГА

(представянето на книгата от издателството)

Издателство “МЕМРА” има удоволствието да ви уведоми, че на българския книжен пазар излезе романът-притча “ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА”, чийто автор е Ангел Ангелов.

Всред въртопите на словоблудстването и масовата злоупотреба с думите, които в днешно време служат повече за прикриване на истините, отколкото за тяхното прокламиране, тая книга има мисията да разбулва митове и да развенчава лъжи.

“ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА” не е просто един роман с амбицията да изплува в безбрежния, често влечащ към дъното с мъртвото си вълнение, океан на прозата.

Не е и поредният опит след потоп от думи, в крайна сметка да не бъде казано нищо стойностно и ценностно на читателите.

“ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА” всъщност е драматична, стряскаща като буреносен тътен и предизвикателна до степен да скандализира варварското нечестие в нашето общество съвременна реформаторска притча.

Така е, защото в нея всяка глава от уникално разказаната човешка история отразява и излъчва всевечни божествени истини.

Разказът в първо лице, единствено число, е неустоимо завладяващ. Той се отприщва като стихийна, помитаща всичко изповед, задълго стаявана в неизповяданите дълбини на душата. Сърцата на читателите ще бъдат грабнати от това безпощадно себеразкриване на авторовия герой, който преживял и ада, и небето, сега не просто иска – той просто не може да не сподели историята си с целия заобикалящ го свят.

Освен нажежаващия психологизъм на повествованието, и сюжетът на книгата държи в напрежение от начало до край. Тайни и мистерии се множат непрестанно и така разпалват любопитството и възбуждат ума, че четенето сякаш ви пренася в други измерения, извън времето и пространството. Някъде в паралелните духовни светове, чиито описания биха ви шокирали.

Без всякакво съмнение, след тези пътешествия ще сте преживели и научили неимоверно много.

А ето сега и съвсем накратко какво самият автор споделя за книгата си:

“Най-трудното за мен бе, че се опитах да я напиша в мерена реч, макар и без рими, за да улесня прочита й (като се има предвид броя на нейните над 500 страници). Заради Негово Величество Читателят се постарах да вкарам повече напрежение и драматичен диалог, да редувам смешно и тъжно, фентъзи-звучене и суров натурализъм, поетичното да се прелива с житейската жаргонна проза, идейно-просветителското да предава своите внушения чрез силата на образната кинематографичност, вечното да се крие зад злободневното, художественият рисунък да избухва в памфлетна проповед, а хорърът да замре и да изчезне накрая през Триумфалната арка на избавлението, което няма как да не очаквате да се случи.

Сега вече усещам, че “ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА” не ми принадлежи.

Тази книга принадлежи на вас – нейните читатели.

Ако чувствате, разбира се, че въздишате по нея.” :-)))

(корицата на книгата тук е представена в разгънат вид)

ЗА ГОЛЯМАТА ТАЙНА НА ОНОВА МАЛКО МОМЧЕ, КОЕТО НЯКОГА БЯХ (или как започна всичко, което години по-късно ме вдъхнови да напиша цяяял роман-притча :-)

2007-10-30T10:57:00.000-07:00

Може би бях някъде в трети или в четвърти клас, когато редовно започнах да заспивам с една прекрасна, обаче тайна като ерес мисъл – когато порасна, да напиша книга, която да направи много от лошите и нещастни хора по света по-щастливи и по-добри. Разбира се, страхувах се да споделям мечтата си с когото и да било, защото бях сигурен, че е прекалено красива... че въобще не може да се изпълни някога... и че едва ли аз ще стана толкова достоен, толкова способен, та това да ми се отдаде.

Помня как бях убеден, че не е възможно точно на мен да се случи.

Години по-късно вече – като закоравял безбожник, отрекъл се от чистата си детска мечта и полудял окончателно по червената чума на комунизма, аз престанах да вярвам в подобни млечно-розови залъгалчици. Пишех плющящи като революционни знамена пролетарски стихове, докато все повече и повече надигах стаканите с елексира на порока. Само пред избрания кръг на най-близките си приятели четях нещо (не) по-различно: порнографските си поеми. С тях си отдъхвах сладко-сладко от амбициозното си казионно словослагачество.

Ала в един миг сякаш комунизмът се сгромоляса, повличайки в руините си яловото ми вдъхновение. То отстъпи място на объркването, на усещането за безпътица и страх от бъдещето в моето сърце. Моят любим идол, когото така пламенно защитавах от посегателството на Америка и на Запада, заради когото пишех гневни писма на Рейгън и бях готов да му спретна втори атентат (стига да можех), задето го наричаше "Колос с глинени крака", сега се беше превърнал само в едни панелни останки.

И ме беше оставил сам.

Сам като скитник и бездомник.

Бях изгонен от един брутално изфабрикуван рай.

И тогава се появи… тя.

Същата Вавилонска блудница, само че облечена не с войнишка куртка, нахлупила будьоновка и обута с ботуши, а сияеща в царствени, ослепителни доспехи.

Като болшинството от хората от бившия соц-концлагер аз тръгнах да диря спасението в "опиума на религията". Макар че преди бях фанатично убеден в правотата на тези думи на Маркс и ненавиждах всяка форма на религиозно поклонение (нали разбирате – и сега също, имайки предвид помпозната карнавална церемониалност, лишена от истинско духовно съдържание, или пък – преливаща от свръхфалшиво такова). Така, почти логически закономерно и много-много бързо, стигнах до окулта. Интересувах се от него, четях, а после се забърквах във всевъзможни каши. Свързах се с един "истински" медиум, чиито предсказания и съвети започнаха да оказват силно влияние в моя живот и в живота на моето семейство. Тогава не мислех, че е разрушително, а напротив, тъкмо обратното – винаги имаше добър ефект.

Е, поне в началото беше така.

Медиумът прозря, че съм ИЗБРАН да пиша книги, които ще ме прославят (МЕН – тук вече не ставаше дума за хората). Проблемът беше, че в един момент той ме изгуби от прорицателските си картини. Тогава видя само много жарка светлина, която едва не го превърна в статуя на Омир. И целият разтреперан, успя само да посочи времето, когато с мен ще се случи това странно, непонятно за него, но за мен "СЪДБОНОСНО" събитие (такава беше точната дума, с която той отговори на моя тревожен въпрос дали "това нещо" ще бъде хубаво или лошо).

А междувременно, вече водех разгулен студентски живот в София. Сменях баровете, марките алкохол, момичетата, приятелите си... Даже си мисля, че почти съм сменил червената си книжка за принадлежност към БКП-то с жълта такава, каквато имат нашите братя, подлудени от тоя свят. Защото вършех глупост след глупост и лудост след лудост. Дори след един четирипромилов алкохолен делириум, който описвам в романа по бледи спомени, разсъдъкът ми не се върна на мястото си, а още повече се размъти. Исках всичко да заграбя от живота – да не пропусна нищичко, а в замяна на това, нямах никакви възражения да го напусна млад. Просто не виждах смисъла да се живее, след като вече не вярвах в нищо и в никого. Ставах все по-егоистичен и безскрупулен и за мен това бе изцяло в реда на нещата. Разбира се, за моите приятели съм бил "пълен ларж", понеже редовно им осигурявах терен за забавления (това бе един доста просторен апартамент в центъра на Варна, който баща ми ми бе преотстъпил, имайки ми юнашко доверие). Досещате ли се сега защо всички обичаха не само Реймънд, но и мен? Единствено съседите и полицаите ме мразеха, защото им бях не просто трънче в петата, а по-скоро цял настръхнал таралеж в гащите.

И тогава се случи нещо ужасно – моят обичан толкова много от мен дядо... почина.

Преживях го наистина ужасно. За пръв път поглеждах право в разкривеното лице на смъртта и в главата ми наизскачаха въпроси, от чиито отговори аз чувствах, че се страхувам. Реакцията ми беше почти паническа. Върнах се след погребението в София и се затворих в квартирата, отказвайки да ходя на лекции и упражнения, а също и да се срещам с приятели. За пръв път в мен се надигна усещането, че трябва да преосмисля живота си и да го променя. Все още не знаех как и ми липсваше опора. Обаче, явно, нуждата да изповядам тайните и явните си грехове е била толкова чудовищно голяма, че буквално започна да се излива с мастилото, изписващо ден... подир ден... подир ден празните редове.

Така аз – без да съм го целял нарочно, съм заченал своята първа книга.

Своята първа истинска изповед, но и своя първи окултен роман-перверзия, за съжаление.

В процеса на писането на книгата, някак неусетно, аз изпаднах в още по-дълбока и тежка криза. И друг път бях преминавал през кризи, ала този път беше нещо различно. Чувствах, че не ми се живее изобщо. Не исках да виждам даже и най-близките хора около себе си. Авантюрите, които ме носеха на гребена на вълната и ми даваха еуфоричното усещане, че съм жив, че съм цар, че съм бог... о, не можех да разбера изобщо как съм могъл да участвам в подобни адреналинови безумия. И най-вече, това дълбоко в мен, болезнено преживяване – да вия диво заради някакви си стари грехове, които сега ме жилеха като оси отвътре. Не знаех никакво друго облекчение, освен писането; чрез него усещах, че сякаш повръщам вътрешностите си. Отровени и абсолютно разядени от онова всеядно същество в мен, което се беше задавило в тунеядството си. Осъзнавах, че макар да романизирам историята си (като измислях все нови и нови неща), аз не пиша за измислен герой, а ЗА себе си и ЗАРАДИ самия себе си. Ала помня, че много-много не исках да си го признавам. Понеже това лакомо гризане на съвестта, заради което аз си го изкарвах на главния герой, чукаше постоянно на моята врата и настояваше постоянно за моето покаяние.

Знаех, че героят ми върви към него и най-накрая реших да се предам.

Защото аз, приятелю... аз бях главният герой... и трябваше аз да преживея бъдещето му.

Разказах ви вече: намирах се в едно такова особено състояние на духа, че ако само някой ме докоснеше отвътре... и щях да се пръсна – и да се разпадна на части. Буквално това се случи с мен, когато взех онова решение да се разделя завинаги с любимите си грехове. Цялото ми вътрешно същество и без друго очакваше тогава чудото да се случи. И то не закъсня. Шокиращо преживяване, което е невъзможно да се опише с думи! (Открих по-късно, че Библията го нарича "новорождение", а също така си и спомних, че медиумът го беше видял като ослепителна светлина и беше нарекъл цялото това бъдещо събитие "съдбоносно".) То ми даде google процента увереност, че това е Пътя, по който трябва да продължа. Дори престанах да мисля за ония нервно изписани тетрадки, които вече бяха изпълнили предназначението си. Вярно, имаше ценни неща в тях, имаше много сърце и много болка, но имаше и мръсотия, от която можеше да се заразиш.

Реших да ги зарежа на лавицата и да забравя за тях.

Много скоро, обаче, се наложи да избърша праха от кориците им. Постепенно бях осъзнал, че ми бе даден божествен дар, който не заслужавах. И който бях осквернил със скотското си животоблудстване, потопило перото ми в катран. Не бях ли аз първият, чийто живот тая книга бе променила към по-добро? И не ми ли помогна тя да осъзная призванието си? Дали не би могла да го стори тогава и с много други хора?

Започна да оживява дълбоко в мен моята стара детска мечта. Не бе онова славолюбие, към което ме прикоткваше медиумът, а желанието да последвам може би най-чистия, най-прекрасния и съкровен порив на сърцето си.

На моето новородено сърце.

И аз трябваше да започна всичко отначало.

Май станах подробен повече от необходимото и затова няма да описвам всичко в хронологичен ред. В телеграфски стил само ще съобщя това, че написах книгата, предадох я после на един приятел (за да си каже мнението) и отново реших да не си спомням известно време за нея. Казах си, че то, времето, ще й потрябва, за да може и тя още по-добре да узрее.

А тя взе, че направо изчезна!!!

Не беше за вярване, обаче ми се случи!!!

Бъхтене ме чакаше отново, понеже нямах никакво намерение за втори път да изневерявам на мечтата си.

А и кой твърди, че да мечтаеш на дело – а не наум, в дремливо състояние, било лесно?

Някой друг може би, но не и аз.

Най-накрая написах книгата, издадох я... и чак тогава разбрах, че прибързано съм го направил. Как разбрах ли, ще ме попитате? Не зная, просто го разбрах. Подарих целия си тираж на една книжарница, както и на няколко библиотеки в страната. После изплясках с ръце и се почувствах тъй щастлив, че съм го направил.

Бях убеден дълбоко в себе си, че времето на нейното окончателно идейно и духовно оформяне (а не толкова на художественото, макар да не го подценявах) тепърва предстои, очаквайки израстването на моята крехка нова-новеничка личност. Ако не до златоносна зрялост, то поне до самостоятелното ми прохождане.

И ето го – макар и доста години по-късно, това време дойде.

И аз бях изпратен на това, по моему, мистериозно пътешествие, за да го пропътувам заради теб, скъпи мой приятелю.

"СЪРЦЕТО ТИ Е СВОБОДНО. ИМАЙ КУРАЖА ДА ГО СЛЕДВАШ!" – аз избрах да живея с тези думи от филма “Смело сърце”.